Пръснаха се и останалите деца. На някои се усмихна щастието — набраха няколко шепи трънки и диво унаби12. Прибраха всичко по джобовете си, за да го разделят после.
А Саркис, скрит между храстите зад една скала, лапаше бързо вкусните, тлъсти орехи. И колкото повече ядеше, толкова повече се настървяваше. Пречеше му само Хасо, който беше наблизо, и затова трябваше тихо да чупи, тихо да дъвче…
— Саркис — извика отгоре Хасо, — намерих шипки! Ела да ми помогнеш!.
Саркис не се обади.
Дотича Бойнах. Застана пред Саркис и го загледа право в устата, като поскимтяваше и въртеше опашка.
„Няма ли да ме издаде тоя негодник?“ — мина през ума на момчето.
И дали защото се засрами от гладното куче, или се уплаши, че Хасо ще ги забележи, Саркис легна под скалата и като продължаваше да чупи крехката черупка на орехите, гълташе бързо вкусната, нежна ядка
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Минаха още два дни, толкова тежки, че децата стигнаха до върха на отчаянието. По цели дни обикаляха с тежките тояги на първобитни хора по ниските склонове на Барсовата клисура, надничаха във всички пукнатини, но не можаха да намерят нищо друго освен няколко изсъхнали гъби и спаружени плодове.
— Деца, яжте всичко, каквото ви падне, всичко, което е по-меко от камък ободряваше другарите Гагик.
Но какво „по-меко от камък“ можеше да се намери в Барсовата клисура? Тръстика ли, която растеше до върбите? И тръстиката използуваха — изядоха сладникавите и корени. И в земята ровиха и ядоха коренчета от разни растения. Но много скоро съжалиха за това Шушик почувствува виене на свят, зрението й се замъгли. Тя се клатушкаше като пияна, не знаеше какво върши и говори.
— Какво си яла? Или си се побъркала от страх? — разпитваше момичето Ашот и го разтърсваше за раменете, дано го накара да дойде в нормално състояние.
Децата се върнаха мълчаливо в пещерата.
— Ето резултатите от твоята безразсъдна постъпка! — отново се заяде Саркис с Ашот.
Саркис не ходеше с другарите си да търси корени и не ги ядеше, но — чудно нещо! — оживи се и гласът му сега звучеше много по-твърдо.
— Не грачи! — раздразнено го прекъсна Ашот. Вечерта Гагик пак слезе в дола и бързо се върна.
— Не се бойте, Шушик е яла банги13 — рече той и показа някакви корени.
— Банги ли?…
Момчетата въздъхнаха с облекчение. В Айкецор и възрастните, и децата знаеха, че корените и семената на растението банги упойват и могат дори да доведат до състояние на леко бълнуване и унесеност. Но всички тези явления бързо минават.
„Наял се с банги“ — казват в селото за човек, който е извършил някаква глупост, някаква необмислена постъпка.
— Ти ни докара бедата! — каза Ашот, — Даваше съвети да ядем всичко, което е по-меко от камък, а сега — на ти тебе!
— Да. този лозунг не се оправда отговори шеговито Гагик. — Ще го поправим: „Яжте всичко полезно, което е по-меко от камък.“ Нали?
Но никой не отговори. А Шушик, легнала близо до огъня, кротко спеше. Тя скоро се събуди, разтърка очи. седна на леглото и попита със сънен глас:
— Къде сме?
— Във вашия двор — бързо се обади Гагик. — Запалили сме огън и се гласим да печем домати. Изтичай до градината да донесеш. Ама не забравяй чушки и патладжани.
И наистина Шушик без малко щеше да стане, но скоро дойде на себе си.
— Все още ли сме затворени в клисурата? — тъжно попита тя. — Свършено е с нас, така ли?… — И за пръв път през тези дни момичето зарида с глас.
Настроението на децата се понижи — неочакваният плач на Шушик разстрои всички. И наистина: смъртта ги дебнеше от прага на пещерата! Всички бяха толкова отслабнали и изтощени, че им беше трудно дори съчки за огъня да съберат. А няма ли огън, студената пещера ще стане свидетел на тяхната смърт. Всички съзнаваха това.
Овчарчето искрено желаеше да ободри другарите си. да поддържа силите им, но какво можеше да направи?… Като се стесняваше и изчервяваше, то разказа къса кюрдска приказка, после свири със свирката си, пя и пренесе за известно време обитателите на пещерата сред изумрудените възвишения на Малък Кавказ. А когато и това беше изчерпано, постла както обикновено абата си, изтърси върху нея съдържанието на джобовете си и каза:
— Този път трябва да се дели на шест части… Ще дадем и на Бойнах.
— Ще яде ли? — попита Ашот и погледна повехналите плодове на дивата трънка.
— А какво ще прави? Ще трябва да яде. Вече му дадох няколко за опит.
Бойнах получи своя дял. Той действително започна да яде плодовете, чийто вкус му беше непознат. като трошеше шумно и костилките.