— Видяхте ли? Кучето знае по-добре от нас Костилките трябва да се чупят. Действувайте на моя отговорност — все още се опитваше да се шегува Гагик.
Децата последваха съвета му. Само Саркис нямаше нужда да бъде подсещан — той винаги ядеше зърнастеца „по начина на Бойнах“.
Но ето че и трънките свършиха. Изяде порцията си и Бойнах, но остана недоволен — малко му бяха дали. Той скимтеше и въртеше усилено опашка, дано измоли още плодове от господаря си.
— Няма, мило, няма — говореше овчарчето на кучето и обгърнало косматата му шия, без никой да го забележи, тихичко плачеше.
Впрочем децата разбираха чувствата на Хасо. Те знаеха, че за овчаря кучето е много близки същество, брат.
И Бойнах сякаш разбра. Притисна се до краката на Хасо и почна нежно да ближе ръката му, като че ли молеше за прошка, задето го бе огорчил… Но не лежа дълго така. Чуло някакъв лек пукот, кучето наостри уши, скочи, изтича до Саркис и като подуши джобовете му, залая сърдито. Същевременно то гледаше момчето с такъв изразителен поглед, като че ли му казваше: „Хайде извади храната, която криеш, или ще те разкъсам.“
— Какво иска? — обърна се Ашот към Хасо.
Хасо мълчеше смутен. Явно, че разбираше езика на кучето си, но не смееше да преведе.
Саркис, синкавобял, енергично се бранеше от Бойнах.
— Марш, марш вън! — крещеше му той.
Но кучето не мирясваше и едва не захапваше момчето за панталоните.
— Какво иска? — повтори въпроса си Ашот.
— Какво ли? Нима не е ясно? — измърмори тихо Хасо.
Ашот разбра. Скочи от мястото си и се приближи до Саркис.
— Хайде, обръщай джобовете! прогърмя той, вперил гневен поглед в изкривеното лице на момчето Но в това време дойде Гагик и безцеремонно бръкна сам в джобовете на Саркис. Там имаше още много орехи.
— Какво право имате? Аз ги намерих… Нека всеки сам се грижи за себе си!
— Така ли? — направо изрева Ашот. — А с какво право и с каква съвест ти ядеш това, което носят Хасо или Шушик, което носим ние с Гагик?… — И като за махна, той удари силно Саркис по бузата.
Шушик извика и плесна с ръце. Хасо обърна глава — сцената го порази. Дори Гагик не знаеше как да се държи, как да реагира на постъпката — шегата тук не вървеше.
На лицето на Саркис замръзна някаква странна, крива усмивчица и от това момчето изглеждаше още по-жалко.
А Ашот сякаш отмаля. Побледнял от гняв, той трепереше с цялото си тяло. А и как да не трепери? Син на честен ловец, през целия си кратък живот Ашот се беше подчинявал на правилото: дели с другаря си онова, което намериш в полето. Колко, колко пъти пред неговите очи баща му без никакво съжаление, дори с радост делеше с другите ловци месото на убито от него животно! Винаги поравно, винаги справедливо. Той се отказваше дори от кожата и бутовете на животното, които по стар обичай се полагаха на ловеца. А Ашот знаеше колко мъка струваше понякога дивечът на баща му! Колко дълго трябваше да го проследява, колко трудно беше да го влачи на раменете си по стръмнините… И все пак деляха поравно. Такъв беше установеният открай време обичай, така го изискваха другарството, човечността. А този тук… На никого не казал, с никого не споделил и дори тогава, когато джобовете му бяха пълни, протягаше ръка за жалката шепичка плодове, които можеха да изядат другите…
— Е?… Какво да те правим сега? — глухо попита Ашот, все още прав срещу Саркис.
Саркис се усмихна предизвикателно:
— Да не съм ги откраднал нещо, а?… Почакай, Ашот, ще излезем оттук, тогава… Ти ще си получиш за тази плесница…
— И на това отгоре заплашва! Каква подлост! — Може би аз не бива да говоря, но ще кажа плахо се намеси Хасо и се обърна към Саркис: Ти не се отделяй от нас… Нашите кюрди казват: овца, която се е отделила от стадото, става плячка на вълка…
Саркис отговори на Хасо с презрителен поглед, а на другите подметна:
— На моя труд сте хвърлили око, а? Тежичко ли ви стана? Няма да го бъде, нека всеки се грижи за себе си!
— Ах, значи, така?… Добре!
Ашот помисли около минута и решил нещо, каза на Саркис:
— Там, под ореха, съм приготвил дърва за огъня Донеси ги, ще ги горим през нощта.
— Защо пък аз точно трябва да отида?
— Първо, ти си се наплюскал, и, второ, твой ред е. Върви или ще те изхвърлим. Ще останеш навън и ще замръзнеш.
Заплахата подействува. Саркис имаше характера на баща си: юнак сред овцете, а сред юнаците овца.
— А сам ли ще отида? — вече почти смирено, с наведена глава, попита той.
— Хасо, излез с Бойнах навън. Стойте до входа, за да не се страхува.
Когато Саркис, затаил злобата в сърцето си, излезе от пещерата, Ашот каза: