— Какво да кажа? Цялото село го знае. Не много отдавна управителят на фермата повика баща ми и му нареди да откара овцете в село. „Авдал — рече, — откарай ги и ги предай на Баруйр, нека ги зачисли и предаде на приемателния пункт.“ Баща ми тръгна и аз с него. Откарахме ние овцете и — небето е свидетел — изцяло ги предадохме на Баруйр. Точно сто седемдесет и три глави. Получихме разписка и се върнахме във фермата. А на другия ден Баруйр изпрати бележка: „Защо не докарате останалите овце — петдесет и пет глави?“
Управителят на фермата прочете разписката, която му занесе баща ми. „Баруйр е прав. Къде са останалите? Нали ти поверих сто седемдесет и три глави?“ Баща ми занемя, разбра, че Баруйр го е излъгал и нарочно с думи, а не с цифри сложил в разписката неверен брой овце. Ние не бяхме прочели, нали не знаем да четем по арменски. Пък и как може да не вярваш на човека?… Е, отидохме ние — не ни сдържа — в село, при Баруйр. Мислехме, че като ни види, ще го досрамее да ни излъже в лицето. А той ни погледна право в очите и рязко отказа: „На хартийката е написано, че съм приел сто и осемнадесет, значи — толкова.“ Баща ми се примоли, но нищо не излезе. С тази работа се зае съдът. Погуби ни тая разписка. Повярваха на хартийката, а не на нас…
Хасо млъкна. На очите му се появиха сълзи.
— Продължавай.
— Какво има да продължавам? Баруйр нагласи всичко, намери „свидетели“. Казаха, че по пътя от фермата баща ми продал част от овцете на чергари азърбайджанци. Без малко не пратиха баща ми в затвора. Добре, че се застъпи секретарят на партийната организация, а и вашите бащи помогнаха. Хасо погледна със сърдечна признателност Ашот и Гагик. — Решиха, че няма как, тази „липса“ от петдесет и пет овце трябва да се набави… И ето работим, работим, а все не смогваме да се отървем от този дълг. Къде е тук съвестта?… неочаквано повиши глас овчарчето. То цялото бе побледняло от възмущение, очите му искряха. — Но нищо каза то и в гласа му прозвуча заплаха, — умни хора ни научиха, помогнаха ни да напишем до някакъв си там пленум… Пленумът, казват, те ще защити овчаря.
— Е, Саркис, разбра ли сега какви пари ядете? А де ти е съвестта, щом живееш от труда на това момче? И в дъжд, и в град, и в снежна буря Хасо пази стадото си от вълците, а ти?… Знаеш ли, че той живее във влажна къщурка? А с какви пари е построена вашата красива къща?
Така говореше Ашот. Големите му черни очи горяха от такова негодувание, от такъв гняв, че камък да беше на мястото на Саркис, и той би се разтопил.
А Гагик гледаше побледнялото от възбуда и възмущение лице на другаря си и си мислеше: „Виж, този път, Ашот джан, прави приказки говориш. Бий с тежки думи, бий от своята трибуна!“
Саркис се сви под този внезапен натиск и слушаше мълчаливо, с наведена глава. Лицето му оставаше в сянка и трудно можеше да се разбере какво впечатление му правят „тежките думи“ на Ашот.
Ашот млъкна, но устните му продължаваха да се мърдат, като че ли искаше да каже още нещо. Но момчето само махна с ръка и се обърна към Шушик:
— А сега ти кажи.
— Аз нищо не зная… аз… мене… — замънка нещо момичето.
— Какво не знаеш? Разкажи вместо кого отиде да се бие твоят баща.
Сякаш гръм порази момичето. То побледня, после изведнъж почервеня и като се реши, каза рязко и направо:
— Вместо неговия баща… Майка ми и досега плаче, когато разказва за това. Моят баща сееше ориз за колхоза. Още от първите дни след сеитбата, та чак до жътвата той не излизаше от водата. Хвана го остър ревматизъм. През топлите дни можеше да работи, но щом започнеше зимата, лягаше на легло. Какъв войник можеше да бъде той? Освободиха го от военна служба. А след това изведнъж го викат в комисариата… Не зная подробности, нали бях съвсем малка, зная само, че председателят Харут и бащата на Саркис му скроиха номер. Освободиха Баруйр, а баща ми признаха за годен, Отиде той на фронта и… вече не се върна…
Шушик не можа да продължи. Сълзи я задавиха. Оживя незабравената мъка.
— Разбрали кой си и чий си син?. — нанесе следващия удар Ашот. — Сега аз ще довърша вместо Шушик. През годините на войната, когато баща й е бил на фронта, а майка й тук се е съсипвала, за да изхрани трите си деца, твоят баща построил двуетажна къща от дялан бигор. С чий труд? Питал ли си го, пионеро Саркис?
Главата на Саркис се свеждаше все по-ниско и по-ниско. Изглежда, че за първи път в живота му у него се пробуди нещо, подобно на срам — чувство, съвсем непознато за него преди това. Срамуваше се за нечестните дела на баща си, за това, че той, Саркис, пионерът, е затварял очи пред тях, гордеел се е с положението на баща си и се е възползувал от него. „Но баща му наистина ли е живял с нечестни пари?…“ — този въпрос не даваше на Саркис цяла нощ да заспи. Докато размишляваше, Саркис се опитваше да се оправдае: зает с уроците и игрите, откъде да знае той какво върши баща му! Освен това всичко е ставало тихомълком!… И все пак е срамно. „Ах, колко е срамно!…“ — повтаряше си той. Но минутите на разкаяние се сменяха от упорит протест. „Как може кюрдът Авдал да стои по-високо от моя баща, а синът му, тоз прост, безпомощен овчар — по-високо от мене? Не, тук има нещо друго, нещо не е в ред…“