Все пак Саркис отиде да прегледа гънките на оная скала, където веднаж вече беше намерил кремъци. По всичко личеше, че той търси начин за помиряване с другарите си.
Като схвана това, Шушик, по природа много чувствително момиче, се развълнува. „Горкото момче! Сигурно е много тежко да останеш сам — мислеше си тя. — Но как да убедиш този дебелокож Ашот? Само дума да му продумаш — и избухва!…“
А Шушик винаги гледаше да избягва споровете. Само някой да повишеше глас, да кажеше нещо остро и тя вече беше нащрек, стараеше се да успокои децата. Ето и сега…
Саркис се приближи с нерешителни крачки до нея и без да гледа Ашот, и подаде шепа лъскави черни кремъци.
— Колко са остри! — с преувеличена радост възкликна момичето. Но срещна суровия поглед на Ашот и се запъна.
В това време някъде отдолу излезе Гагик.
— Не камък, а бръснач! — хвалеше кремъка си той. Ашот го разтроши и наистина се получиха много остри парченца. Саркис постоя малко и се отдалечи мълчаливо, а Ашот сякаш не забеляза нито идването му, нито отдалечаването му, нито донесените от него кремъци на дланта на Шушик. Той се беше увлякъл в работата си: пъхаше в разреза на края на стрелите парченца кремък и проверяваше палеца си дали са достатъчно остри и здраво ли са сложени. А когато всичко беше готово, каза въодушевено:
— Е, а сега да видим кой кого!… Да вървим, Хасо. А ти къде? — обърна се той към Гагик, който също беше станал прав.
— Аз ли? Ще прибирам убития от тебе дивеч.
— А пък аз ще прибирам дивеча, убит от Хасо! усмихна се Шушик. — Ние ще ви бъдем гончета.
Брътвежът на другарите достигаше до Саркис и го гнетеше, навеждаше го на сериозни размишления. И той остана насаме с тези размишления в опустелия храсталак.
Колкото и да е чудно, но дървеното оръжие, направено от децата, им вдъхна някаква сигурност, дори нови сили. Не е шега — сега си имаха лъкове и стрели. Лошо ли е?
Ашот току попипваше провесения на рамото му дълъг лък, нежно докосваше силно опънатата, звънтяща тетива и мислено (на глас е несериозно!) се възхищаваше… Главата му беше пълна с фантастични мечти и той вече си въобразяваше, че е доисторически ловец, безстрашен и силен. Вървеше отпред, поглеждаше от време на време следващата го Шушик и си говореше: „Сега, малката, ще видиш кой съм аз!…“
— Хасо, ти мяташ ли добре камъни с прашка? — обърна се той към овчарчето. — Хайде да се съревноваваме по стрелба с лък. А?
— Къде ще се меря с тебе, Ашот джан — промълви смутено овчарчето.
Току изпод краката на децата изведнъж с писък изпърха червенушка и кацна на десетина крачки от тях. Тази птичка винаги така лети: не повече от десет-двадесет крачки. И все е из храстите — те са й и жилището и крепостта.
Червенушката клатеше опашка и тревожно писукаше. Преди още да успее да хвръкне отново, Ашот, подпрян на коляно, изопна тетивата и пусна стрела. Явно, че ненапразно беше стрелял още от дете: птичката тутакси падна.
Децата така се развикаха и зашумяха, така се зарадваха, сякаш бяха убили сърна или поне някоя едра птица, най-малко колкото дива пуйка.
Ашот стоеше с червенушката на длан. Лицето му сияеше от удоволствие.
Хасо се приближи, сложи лъка си пред краката на Ашот и почтително отстъпи назад.
— Не, не, не се предавай! — запротестира Шушик. — Още не се знае: ти може да убиеш повече.
Децата бързо изразходваха всичките си стрели, но напразно: нищо повече не убиха.
— Уф! Гърбът ме заболя, толкова много тежи тоя дивеч! — оплакваше се Гагик и скришом намигаше на Шушик.
На гърба му се мяткаше на връзка от обувка единственият трофей от лова — мъничката птичка.
Шегата беше неприятна на Ашот, но трябваше да я преглътне. Ала още по-трудно му бе да преглътне онова, което последва шегата.
Докато търсеше няколкото пуснати напразно стрели, вече на път за пещерата, овчарчето с „преки попадения“ уби две червенушки.
— Ура-а! — приветствува победата му Шушик.
„Когато аз убих, тя не се зарадва“ — неволно си помисли Ашот и тази мисъл още повече го огорчи.
Когато се прибраха в пещерата, децата веднага оскубаха птичките и ги опекоха. Бойнах получи своя дял в суров вид.
— А Саркис?… — плахо попита Шушик.
— Не се безпокой, и него няма да забравим! — разсърди се Ашот. — И въобще няма нужда да ме учиш на ред, добре ми е известно всичко. Аз съм готов дори с врага си да разделя плячката: такъв е ловджийският обичай… Да влезем в пещерата. Там хем ще ядем всички заедно, хем искам да ви кажа някои неща…
Когато поставиха пред Саркис върху сухи листа парченце от опечената червенушка, той се смути, изчерви се, но го взе и го изяде. Момчето явно беше развълнувано и смутено. После се изправи с целия си висок ръст и отвори уста, искаше, изглежда, да се покае, да убеди колектива, че ще се постарае да не нарушава правилата на другарството. Но не му достигна смелост. Не му достигна воля да потисне болезненото си самолюбие. От неудобство Саркис се изкашля пресилено — даде си вид, че няма какво да казва и че въобще не се интересува, много-много какво мнение имат за него другари те му.