— Идат, лопатите, идат! — на излизане от пещерата викаше към другарите си Гагик и размахваше над главата си своето единствено изделие.
Бойнах ловеше мишки из храстите. Разтревожен от виковете на Гагик, той залая силно и хукна след него.
— Е, какво, донесе ли? — още отдалече нетърпеливо извика Ашот.
Децата прикрепиха плетеното изделие на Гагик към една от тоягите и се заеха един подир друг да чистят с него снега от пътеката. Работата се облекчи и колкото повече напредваха момчетата, толкова повече укрепваше надеждата им, че ще видят най-после белия свят…
— Така не става, деца — заяви неочаквано Ашот. — Нека едни от нас работят, а други да отидат да потърсят нещо за ядене. Няма място за всички ни тук, а и няма защо.
Хасо и Гагик ходеха най-лесно по скалите и затова те тръгнаха да разгледат процепите. Шипковите запаси в Масур се бяха свършили. Наложи се да търсят нови храсти с плодове и, разбира се, двете момчета много се измориха. Най-после в едно отдалечено местенце на другия склон блеснаха на слънцето някакви червени петънца. Шипки!
Като видя храста, Гагик се зарадва:
— Ах, мили мои витамини С! Почакайте, аз ей сега ще дойда при вас! — възкликна той.
Хасо се учуди: „Не се ли е побъркал Гагик?“ Откъде можеше да знае овчарчето какво е това витамин С и колко е богата с него шипката на нашата слънчева страна?
Докато те бяха заети с беритбата на плодовете, Ашот разчистваше пътечката, а Саркис стоеше и мълчаливо го наблюдаваше как работи — не се решаваше да му предложи помощта си.
Изведнъж Ашот каза:
— Шушик, ти иди в пещерата да нагледаш огъня… Нямаше защо въобще да идваш с нас. Нали е решено с какво ще се занимаваш…
— С огъни ли? Че как ще отида при огъня, като всички сте тука? — възрази жално момичето.
Тя събаряше снега от края на скалата и по детски се радваше, като го гледаше как пада в пропастта.
Саркис наблюдаваше и, изглежда, разбираше какво удоволствие изпитват другарите му, като виждат резултатите от труда си. Само той беше лишен от тази радост. И изведнъж реши и се приближи до Шушик:
— Дай аз малко да похвърлям…
Шушик се усмихна и му подаде лопатата, но Ашот я грабна и започна сам да работи. Той хвърляше снега с бързи, нервни движения и във всеки замах на ръката се чувствуваше едва скривано раздразнение. Саркис се досещаше, че причината на това раздразнение е той, неговото присъствие.
„Той просто не може да ме търпи“ — помисли си момчето и вътре в него сякаш нещо се сви.
Разчистването напредваше много бавно и едва когато децата хапнаха донесените от другарите им сочни червени шипки и малко си починаха, работата потръгна по-живо. И не толкова шипките, колкото все повече укрепващата вяра в скорошното освобождаване придаваше сили на децата.
Така те работиха до пладне и когато пресметнаха, определиха, че са очистили от снега почти четвъртината от пътеката. Наистина нататък скалата ставаше все по-отвесна. На места дори надвисваше над пропастта, а напред бяха и пукнатините, които пресичаха пътеката. И все пак при такова темпо можеше да се разчита, че след шест-седем дни ще се простят с Барсовата клисура, ако, разбира се, дотогава не падне нов сняг и всеки ден имат храна.
Когато всички капнаха от умора и лопатата вече падаше от ръцете им, Шушик попита тихо Ашот:
— Защо се инатиш, защо не му позволяваш да работи?
Саркис седеше настрана и гледаше към планината.
— Е, да речем, че му позволя. Мислиш ли, че ще работи?
— Ще работи, и то по-добре от всички. Не виждаш ли, че се разкайва…
— Разкайва се, че няма накъде. А ти си наивна и не го познаваш. Ще хвърли две лопати сняг, а после има да се хвали на село, че той ни е извел от клисурата!
— Не бъди такъв жесток, Ашот.
— Добре, да опитаме. Иди го извикай, — Саркис, ела и ти да поработиш с нас! Ашот те вика! — радостно извика Шушик.
Саркис щеше без малко да отговори: „Тъй ли? Дойде ли ви умът най-после?“ Но се въздържа.
Той взе лопатата. Но работата му достави удоволствие само първите две минути. След това се умори, толкова се умори, че чак лопатата му дотежа. Не, не обичаше той много да се труди, не беше свикнал на голямо усилие. Всъщност не е ли по-хубаво нищо да не прави? Ако много-много се напряга човек, може бързо да се прости с живота…
Добре, че дойде да го смени Гагик. Саркис с готовност му предаде лопатата.
— Как мислиш, Ашот, дали да изпратим Шушик за любимите ни врабчета? — попита Гагик, като намигна лукаво. — Да повикаме и тях на помощ…
Никой не можеше да възрази против такава помощ и Шушик тръгна незабавно да приготви обеда.
Слънцето вече захождаше зад върховете на арменския планински масив, когато момичето се върна с врабците, опечени на дървени шишове. След нея вървеше Бойнах; той скимтеше нетърпеливо и се облизваше. Всеки получи по шиш с три врабчета — три мънички птичета, с които трябваше да се нахрани човек, работил непосилно от сутринта до вечерта…