— Това е останало — каза тя разочаровано.
— Защо? Мисля, че трябваше да са повече… Е, добре! — И като се приближи до ръба на пътеката, Ашот извика: — Саркис, вземи си пая!…
Когато Гагик и Хасо се върнаха, слънцето вече беше залязло. Шапките на момчетата бяха пълни с плодове.
— Да му изсипем ли всичките? — простодушно попита Хасо.
Гагик улови ръката му.
— Домакинството завеждам аз — напомни той. — Дръж, Саркис, събирай!… Е какво, костите ти цели ли са? Да? Слава Богу! Защото, казват, че в цялата Барсова клисура нямало човек, който да намества кости.
Мъглата на дъното на пропастта се сгъсти и бавно се заизкачва към планинските върхове. След малко здрач обви скалите, изпълни всички вдлъбнатини и пукнатини, изглади набръчканото лице на клисурата.
Децата останаха на пътеката до късно през нощта. Много не работиха, повече разговаряха със Саркис — окуражаваха го, хвърляха му съчки.
През нощта много застудя, децата зъзнеха, но никой не изяви желание да се върне в пещерата. Сърцата им се бяха сраснали сякаш с тази пътека, с урвата над пропастта, откъдето до тях достигаше дим. Отблясъците на пламъците от огъня на Саркис от време на време осветяваха околните канари, склоновете на скалите.
— Хей, момче, я походи около огъня, поне сянката ти да видим. Затъжихме се за тънката ти дълга снага — за пръв път след преживения ужас се пошегува Гагик.
И шегата явно има успех. Не минаха няколко минути и по скалите наоколо по-силно заиграха отблясъците на огъня, след това се появи гигантски черен призрак и се залюля върху бялата повърхност на каменните стени на Барсовата клисура. Огромни ръце се вдигнаха и протегнаха към планинските върхове. Сякаш изведнъж от клисурата се появи приказният великан Дорк Анкех18 и с дългите си като греди ръце се мъчеше да кърти скали и да ги хвърля срещу врага…
— Е! Успокоих се!… — засмя се Гагик. — Хайде, походи, поразходи се, Саркис, да те погледаме, да се разтушим.
Ашот наведе глава над урвата и извика:
— Саркис, какво ще кажеш, да си отидем ли, или да останем тук през нощта?
Саркис не се обади.
— Виждате ли? Пак само за себе си мисли — каза тихо Ашот на другарите си.
— Е, какво, Саркис? — извика отново той.
Сам ли ще ме оставите?… — чу се отдолу. Гласът беше жален, плачлив.
— Не бой се, сега при тебе няма да дойде никакъв звяр — ти си в непристъпна крепост.
— Но ние сме близо… Често ще ти се обаждаме — намеси се Хасо.
— Е какво ще кажеш? — попита Ашот — Децата треперят от студ, съжали ги… — в гласа му се долавяше упрек.
— Какво мога да кажа… Сами решавайте… — дочу се отдолу.
— Слушай, тогава аз да кажа. Вземи една пръчка, прехвърли огъня по-близо до елата, а ти легни на стоплените камъни. Стой все във вдлъбнатината, между стената и огъня — така че отпред да те пази огънят, а отзад — стената. Разбра ли?
— Разбрах.
— Добре ли разбра?… Когато камъните под тебе изстинат, пак премести жарта върху тях, а ти легни на мястото на огъня. Така през цялото време ще ти бъде топло. Ясно ли е?
— Ох, боли!
— Нищо, дръж се здраво… Хайде, лека нощ…
— Лека нощ! — чу се тънкото, нежно гласче на Шушик.
И дали Саркис се засрами, или този глас го разнежи, но спря да се оплаква.
В тъмнината децата слязоха предпазливо в клисурата и се прибраха в пещерата.
Още от прага Гагик се запъти право към вдлъбнатината, където се пазеха продуктите.
— Горкичките ми, измръзнахте ли, милички? Аз ей сега ще ви оскубя и ще ви стопля на огънчето… Ай, къде ми са врабчетата? — извика той.
Ашот и Шушик стояха на прага на пещерата и тихо се смееха.
— Ашот? Обрали са склада!… — извика възмутено Гагик.
Но Ашот, кой знае защо, не се обади. Съобщението сякаш не го трогна.
Шушик се приближи до огъня, коленичи и започна да разравя пепелта. Показаха се тлеещите въгленчета. Момичето ги събра на купчинка и взе да ги раздухва. Хасо, седнал до нея, цепеше и прибавяше тресчици.
— Дали пък плъхове не са задигнали врабците! — не мирясваше Гагик — Ашот, тук може ли да има плъхове?
— Кой знае… — с престорено безразличие сви рамене Ашот.
Изпълнен с неизказани съмнения, Гагик се сгуши край огъня.
— Ама че работа, пак без храна останахме! — поклащайки глава, промърмори той.
А мъчителната мисъл за храната безпокоеше не само Гагик…
През цялата нощ, чак до сутринта, децата излизаха на няколко пъти от пещерата и гледаха към скалата. Огънят гореше, а от елата надолу в клисурата се проточваше дълга крива сянка.
— Саркис, как си, Саркис?… — викаха другарите му и тези гласове изпълваха момчето с бодрост.