Той чувствуваше, че те го привързват към живота, че той неизбежно би загинал, ако наблизо не бяха тези добри, хубави деца…
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
През тази тринадесета нощ на своя плен нашите деца почти не спаха и сутринта излязоха от пещерата в лошо настроение. А и природата не обещаваше хубав ден. Небето беше мрачно, забулено с облаци. Няма какво да се яде, няма дърва… Какво да занесат на другаря си там на скалата?…
Мълчаливо, без желание те започнаха да изтръгват с корен храсти, да чупят парещите от студ клони на дърветата. Нямаха сили, пък и клоните се съпротивяваха, сякаш не искаха да се предават и се бореха за живот.
Децата се постоплиха малко, но настроението им не се подобри.
Какво трябваше да правят сега? Как да спасят другаря си, изпаднал в голяма беда?
Неочаквано Гагик се разбунтува.
— Звеневи — обърна се той към Ашот, — ти ни водиш по грешен път.
— Защо?
— Не зная защо, зная само, че е грешен. Така всички можем да изпогинем. Докато сняг отново не е покрил пътеката, трябва да мислим само за едно — как да се измъкнем оттук.
— Ами Саркис? — недоумяваше Ашот,
— Саркис ли? — А той много ли мислеше за нас? — неочаквано избухна Гагик. Гладът и лишенията бяха изнервили и това винаги спокойно момче. — Нека почака, докато се опитаме да изчистим пътеката. Тогава и него ще избавим.
Думите на Гагик развълнуваха другарите му. Наистина поради тази история те можеха да останат завинаги в клисурата.
Децата събраха накършените клони и се изкачиха мълчаливо на пътеката.
— Как си, Саркис? — извика отгоре Ашот.
— Всичко ме боли… Измъкнете ме от тука… Ще кажа на баща си — ще ви възнагради богато.
Като чуха тези думи, децата се намръщиха. Иди, че си давай живота за това момче!… Потрябвали са на някого подаръците на Баруйр!…
— Ти по-добре не споменавай за подаръци! — ядоса се Ашот. — Иначе ни гориво, ни храна ще получиш… — И като понижи гласа си, добави: — Виж го ти! Също като баща си — бакалина, обещава подкупи…
— Не ви ли казах, че засега е много по-важно да продължим работата си? — възмути се Гагик.
— А ти, Хасо, какво ще кажеш? Ти все мълчиш.
— Какво да кажа, Ашот, не е ли ясно?
Шушик вдигна въпросително големите си очи към Хасо. Интересно, какво се таи в гърдите на това скромно, мълчаливо момче?
— Ясно е, разбира се — потвърди Гагик. — Взимайте лопатите, ще разчистваме пътя, а после ще се заемем и с него.
— Ти не ме разбра, Гагик — смутено възрази Хасо. — Ние, кюрдите, или спасяваме, другаря си, или заедно с него умираме. И не бива да се отлага.
И сякаш му стана неудобно, задето изказа похвала за сънародниците си, Хасо наведе глава и започна да хвърля от урвата клоните, приготвени за Саркис.
Шушик, гледаше овчарчето с такава нежност, че то през цялото време чувствуваше топлия и поглед. Ето че тя гледа бузата му, той се обърна, а сега гледа ухото му, тила, врата.
Но на Ашот тези думи произведоха съвсем друго впечатление. Той хвърли лопатата, вдигна гордо глава и попита:
— Хасо, ти да не би да мислиш, че ние по-малко от кюрдите обичаме другарите си? — И с подчертана тържественост заяви: — Не ще излезем от Барсовата клисура, докато не освободим другаря си. Ясно ли е?
— Ясно! — в хор отговориха децата.
— А сега хайде към Дъбравата…
Но Гагик изведнъж се спря, изпъна врат, вирна нос и помириса въздуха.
— Невероятно! — сви той тесните си раменца. — Отдолу идва миризма на шишкебап!… Ей, Саркис, да не си забравил случайно крака си в огъня?
Саркис не се обади. Ала миризмата на шишкебап явно идваше от площадката, където се намираше момчето, и тази миризма ставаше все по-силна, все по-мъчителна за гладните деца.
Само Ашот и Шушик знаеха какво става и едва сдържаха смеха си, като виждаха Гагик толкова разстроен и изумен.
— Откъде може да има Саркис шишкебап? — блъскаше си той главата и като не се сдържа, наведе се над пропастта и извика: — Да не си оскубал там орел, а, Саркис?
— Какъв орел?… Птички… — дочу се слабо изпод скалата.
— Птички ли? Че как си се сдобил с птички? Но уловил усмивката на Шушик, Гагик всичко разбра.
— Ах ти, изменнице!… — заплаши той момичето с пръст и тихо, сякаш на себе си, добави: — Да! Можеш ли да имаш вяра на жена? Не предаде ли Алмаст19 на врага ключовете от крепостта Тмкаперт?
Децата тръгнаха към Дъбравата — така нарече Ашот мястото под тесния рид на клисурата, където, пръснати между камъните, растяха няколко десетки дървета.