Ашот не отвърна на шегите. Сега той съвсем не изпитваше радостта на човек, върнал се от богат лов. В замяна на това овчарчето за пръв път преживя тази радост. Като видя в ръцете на Шушик животинчето, той си помисли: „Дали ще разбере, че аз, Хасо, съм убил катеричката?…“ Но откъде ще разбере? Нали сам той никога няма да и каже, не ще си позволи да унизи другаря си… А още повече пред момиче…
Шушик скачаше и притискаше до бузите си пухкавата кожичка, а Ашот, като видя това, стана още помрачен: „Ако аз бях убил катеричката, нямаше да се радва така“ — помисли си с огорчение той. Настроението му явно беше развалено. И възмутеният поглед на овчарчето, и странното поведение на кучето — всичко беше така неочаквано!
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Провикването на Гагик върна Ашот към действителността.
— Хей, момче — викаше той на Саркис, — ти ще си летиш без парашут, а ние ще ти берем грижата!
— Стига разговори! — прекъсна го Ашот. — Хайде по-бързо да слезем в клисурата и да се опитаме от другата страна да определим височината, на която се намира Саркис. Нали трябва да знаем колко дълго да е въжето ни.
Децата слязоха. Ашот дълго разглеждаше скалата отдолу и пресмяташе нещо. А Саркис седеше в своята тясна дупка, пребледнял и изтощен от преживените страдания, и съзерцаваше планината. Добре, че елата с гъстите си клони закриваше от него пропастта, иначе сърцето му може би щеше да се пръсне от страх и той щеше да се търколи надолу, без да дочака спасение…
Като чу гласовете на другарите си, Саркис пак занарежда:
— Милички, измъкнете ме оттука!… Никой не се обади.
— Спаси ме, Ашот джан, може и аз за нещо да ти потрябвам! — молеше Саркис.
Ашот се усмихна надменно.
— Притрябвал си ми! — каза той сякаш на себе си. Настроението му беше отвратително и той изливаше сега на Саркис всичкия яд, който му се бе насъбрал.
Шушик го гледаше и клатеше укор но глава. Погледът й сякаш казваше: „Не е хубаво, Ашот, не бива да си такъв злопаметен“.
— Какво ме гледаш? За пръв път ли ме виждаш?… — разсърди се той, като срещна погледа и. Струваше му се, че този ден всички са настроени против него, включително и Бойнах.
— Измъкнете ме оттука, милички! — отново се чу
— Как да те измъкнем? Няма с какво…
— Как да няма? Наистина ли? — разтревожи се Шушик. — С въжето не може ли?
Пълните и с тревога очи се устремиха в кръглото лице на Ашот.
— Може и да има с какво, но не е тук — отиде при скритите орехи! — каза рязко той.
— Какъв си безсърдечен! Другарят загива, а ти за орехите напомняш… Срамота е!!…
— Не за орехите, а за душата му напомням. Дано поне сега разбере, че без другарите си е нищо.
Ашот почувствува, че гневът с нова сила закипява в него, на вълни прелива към сърцето. „Днес всички ми четат наставления! — помисли си той с омраза. — Няма никакво достойнство този Саркис! Я какъв мазен стана… Само и само кожата си да спаси!“
— Саркис, ти нали казваш, всеки сам за себе си да се грижи! Какво искаш сега от нас?
— Сгреших, Ашот джан, спаси ме!…
По лицето на Ашот се разля широка усмивка на задоволство. „Омекна ли, а?…“ — говореше тя. Най-после след дълга, упорита борба той успя да накара Саркис да се разкае. И настроението му от това изведнъж се подобри.
— Да вярваме ли? — обърна се той към другарите си.
— Вярваме — не вярваме, трябва да го измъкнем. Няма как! — сви рамене Гагик.
Хасо, отнеси въжето на пътеката и му го хвърли, нека върже края му за елата — разпореди се Ашот, без да гледа овчарчето, застанало мирно с ръка до дясното си око.
А то знаеше много добре защо е така раздразнен техният отряден и си мислеше: „Нищо, и ти ще омекнеш, момче, и как още ще омекнеш!…“
Мина още половин час, докато най-после Саркис улови въжето и успя да го върже за елата. Другият край на въжето се люлееше над пропастта.
— Ехе! Като опашка на камила! — разочаровано каза Гагик. — Късо!…
— Саркис, вържи и тоягата с въжето! — викна отдолу Ашот.
Саркис направи безропотно и това. Но и тоягата, вързана за въжето, увисна на около шест метра от земята,
Какво можеха да направят? Брястовете останаха без кора.
— Изходът е един каза Ашот: — да струпаме сняг под въжето, нека скача.
— А вие изпробвахте ли въжето? Няма ли да се скъса? — страхливо попита Саркис.
— Защо ще се скъса? Ти си отслабнал, станал си колкото една кокошка — утешаваше го Гагик. — Не бой се…
— Не, Гагик, той е прав, трябва да се провери. Саркис, я пусни въжето, ще го изпробваме.