Примитивното, грубо и възловато въже, което на вид беше толкова здраво, се оказа съвсем негодно. Децата го вързаха за клоните на едно дърво и всеки, който увисваше на него, падаше… Въжето се късаше. Напразно отиде целият труд на безсънната нощ!…
— Да-а, хубаво щяхме да освободим Баруйровото синче, честна дума! — нерадостно се смееше Гагик. — Истинска „братска“ помощ!
— Зиме кората на бряста изсъхва — затова е така — оправдаваше се Ашот. — Ако напролет усучеш въже от такава кора, не се къса… Но няма що, трябва да изнамерим нещо друго… Шушик, има ли още мушмули? Да? Е, дай на Саркис, нека яде, докато ние помислим. Само че не бива така да бездействуваме. Да идем да поработим на пътеката и през това време ще решим.
И ето ги пак на Дяволската пътека. Отново започна непосилна работа.
Когато видя да падат снежните буци от планината. Саркис помисли, че другарите му са го забравили.
— Ами аз? — дочу се от урвата плачливият му глас. — А за мене какво правите?
— Отиваме в село да търсим помощ за тебе — отново лошо се пошегува Гагик и го подигра: — „Аз… за мене… на мене!…“
— Да, зная какво правите… Мислите само за себе си… Майчице мила!…
— Не реви! Ние работим и мислим… Въжето се оказа негодно, а стълбата — къса — поясни Ашот.
Вечерта децата пуснаха катеричката и червенушката на Саркис, а те се прибраха в лошо настроение. „Поне кожата да запази, та да я подарим на Шушик“ — мислеше си Хасо. Той все още беше под впечатлението на успешния си лов. Така силно е обаянието му. Нищо и никакъв дивеч, а отнемат ли го на ловеца, сърцето му сякаш грабват.
Вечерта децата седяха умислени около огъня. Никога досега не бе ги обхващало такова отчаяние.
Ред беше на Гагик да разкаже някаква случка, но му липсваше обичайната веселост и не му се говореше. Мисълта му изцяло бе заета от това как да освободят нещастния си другар.
— Какво става с тебе, Гагик? — подканяше го Шушик.
— Добре, ще разкажа — реши се най-после той.
И другарите изслушаха няколко късички случки, сякаш нарочно свързани с падането на Саркис от скалата.
Гагик разказваше вяло, без настроение, но въпреки това във всичките му разкази се долавяше онази жизнерадост, с която беше пропито цялото същество на момчето. Произшествията, които той описваше, бяха трагични, но завършваха щастливо и забавно.
Първото се случило с една жена от Гарна, която решила да се прости с живота.
Семейна трагедия довела жената до скалата над река Азад. Тук тя казала последно сбогом на света, затворила очи и се хвърлила в пропастта…
— Горкичката! — възкликна Шушик.
— Не, мила моя, никак не е горкичка. Живее си сега много хубаво в селото си. Само понакуцва, и то съвсем малко.
— Как? Жива ли останала? По какво чудо?
— На света не стават чудеса. Ти знаеш, че жените в нашите стари села носят много широки фусти. При това не една, а по няколко. Така че, ако вятърът духа ниско, непременно ще надуе тези фусти и без малко да вдигне стопанката им във въздуха…
— Е, и? — наклонена напред, Шушик слушаше с най-голям интерес. — После какво станало?
— После ли?… После тази жена направила едно отлично кацане на брега на реката… Жалко, че ти не носиш такива дрехи, иначе фустата ти можеше да послужи на Саркис. Щеше да я облече и… да се спусне като с парашут.
На втория разказ началото също беше трагично.
— В село Гармрашен една мечка хванала на полето жената на председателя на колхоза и с нежните си лапи помилвала закръглените и бузи.
— Ех, Гагик, ти все ще измислиш нещо необикновено!
— Не, истина… И какво станало: подгонил мечокът жената. Тя се изплашила до смърт, хуква, а мечокът след нея… Стигнала до урвата. Надолу — пропаст, отзад — звярът. Така или иначе — ще загине. И се хвърлила в пропастта. Но какво станало? Същите тия фусти я спасили — отворили се като парашут… Но пропастта била дълбока!… Добре, че паднала върху куп сухи листа, иначе сигурно щяла да се пребие… Та ето на — завърши разказа си Гагик, — мисля си: не може ли да ни помогне нещо като тая постелка от сухи листа? Да наберем трева, да я натъпчем в ризите си и да ги сложим като възглавници една върху друга. Саркис ще падне върху тях и няма да се пребие. Искате ли? Я чакайте, открих нещо!…
Докато разказваше, Гагик непрекъснато въртеше в ръцете си дълга дъбова пръчка, обгорена от единия край. Той искаше да я счупи и да я хвърли в огъня, но пръчката се съпротивяваше. Чудно: студена, тя лесно се чупеше, а сега, затоплена, само се огъваше.
— Виждате ли? — зарадва се Гагик и скочи от мястото си. — Още утре ще освободим Саркис от неговия затвор! Ще нарежем дъбови клони, ще ги стоплим на огъня и ще направим халки. А от халките — дълга верига. Ясно ли е?…