Премръзнали и гладни, децата прекараха в пещерата още една мъчителна, безсънна нощ.
Ех, Бойнах, ако ти имаше ума и ловкостта на Чамбар, отдавна да сме излезли оттук — отправи упрек към кучето Гагик. — Чамбар щеше да намери начин да се измъкне от клисурата, да изхвърчи до село и да доведе хора…
Какъв е пък този Чамбар? — обиди се Хасо. — Че има ли по-умно куче от моето?…
За Хасо, разбира се, нямаше на света друго куче като неговия Бойнах.
— Чамбар ли какъв е? Ти чувал ли си за ловеца Мирук Асадур от Лъчиван?
Хасо поклати отрицателно глава.
— А за внука му Камо? — попита Шушик.
— А за сина на моя чичо — Крикор? — попита Гагик.
— Наистина ли Крикор е син на чичо ти?… Не вярвам! — заяви Шушик.
— Не го ли виждаш, че е цял Крикор? — Ашот посочи с глава Гагик. — Като две половинки от една и съща ябълка. Същият характер, същите шеги…
— Не, Ашот, няма да стана аз като Крикор — възрази тъжно Гагик. — Къде ще се меря с него! Какво ли не е вършил той! И на Пчелната скала за мед се качвал, и сред тръстиките на Гила се завирал да събира яйца от корморани… Навсякъде намирал храна, а аз съм се сврял до огъня и хленча от глад. Да беше Крикор с нас, ех, как щяхме да си живеем! — И Гагик опря ръка до гърлото си. — Дотук щяхме да сме сити.
— А ако имахме такъв звеневи като Камо, сега щяхме… — изтърва се Шушик, но разбра грешката си и млъкна.
— Какво мога да направя аз! — избухна от смущение Ашот. — Ако бяха попаднали в Барсовата клисура, и те сигурно нямаше да могат да излязат.
— Хайде, хайде, моля да не се засяга началството — застъпи се за другаря си Гагик. — Нашата група съвсем не е по-лоша от групата на Камо, а аз — от братовчеда си Крикор.
— А знаете ли, че аз съм виждал Мирук Асадур! — въодушеви се Ашот. — Веднаж през есента пристигна у дома. Сприятели се с баща ми и заедно ходиха на лов за кози. Какъв прекрасен човек! Само че брадата му е много смешна — такава една дълга, дълга. Когато бърза, пъха я в пазвата си, да не се развява. И върви така, че не можеш да го настигнеш.
— А след него Чамбар, с опашка, завита като кифла?
— Да, и Чамбар след него… Ах, само да обадеше баща ми на стареца, че сме изчезнали!… Току-виж, прекосил снеговете на Агирдж планина — и право във фермата…
— Ами ако майка ми пише за мене на баба? — каза Гагик и дори скочи, зарадван от тази мисъл. — То се знае, че ще пише!… Крикор, разбира се, ще пристигне, ще завре нос в айкецорските делви с вино и ще рече: „Дядо Асадур, тук е по-хубаво, отколкото у нас, нека да останем завинаги тук. Вино много, туршии…“ Ех — унесе се в мечти Гагик, — да можеше ей там на онзи гребен да се покаже изведнъж Крикор! С кюфте и лаваш в ръце. „Хей, Гагик джан, хващай! Кюфтето дойде!…“, — ще извика той.
— Стига си ни мъчил! Дразниш ни само стомасите с приказките си! — разсърди се Ашот и излезе от пещерата.
Някъде иззад планината луната хвърляше дрезгава светлина върху замъгления силует на Арарат. Беше студено и тихо.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Призори децата чуха някакви странни звуци — като че ли наблизо някой стреляше безразборно с малокалибрени пистолети. Седнал край огъня, Хасо се смееше от сърце — такъв изплашен вид имаха другарите му.
Отново се чуха изстрели. От огъня полетяха нагоре кървавочервени парченца жар, разхвърча се на всички страни пепелта, като че ли в огъня бяха скрити някакви взривни вещества.
— Какво се смееш? — попита Ашот, като поглеждаше подозрително към огъня.
Хасо извади от жаравата няколко изпечени жълъди и каза на другарите си:
— Яжте, това е хубава храна… Замръзнали са, затова гърмят — обясни той.
— Откъде ги взе?
Намерих ги. На разсъмване ходих с Бойнах на лов. На, Бойнах, на, хапни и ти…
Да, това ще ни даде сили. От жълъди правят и кафе — говореше Гагик и ядеше своя дял. — Само че не ви съветвам да давате на Саркис.
— Защо?
— Не бива. Ще натежи и веригата няма да го издържи… — усмихна се унило Гагик.
Когато слънцето се издигна и в клисурата стана по-топло, всички излязоха от пещерата и отново се събраха под стълбата, провесена от скалата.
— Саркис, измъквай се от бърлогата си, май че е време! — извика Ашот.
С колебливи крачки Саркис се приближи до края на своята вдлъбнатина.
— Хвани се за елата и пъхни крак в първата халка.
Не мога. Измислете нещо друго — изплаши се Саркис, като погледна пропастта.
Добре, твоя работа. Остани си там — външно безучастен каза Ашот.
Шушик понечи да отвори уста да протестира, но Ашот я стрелна с поглед.