А това, което момичето взе за жестокост, въздействува. Саркис сложи крак в първата халка и треперейки от страх, започна да слиза.
— Не гледай надолу, затвори си очите.
Тези съвети също помогнаха. Саркис слизаше бавно, като местеше пипнешком краката си от една брънка в друга. Халките се разтягаха, но бяха здрави и издържаха момчето.
Най-после стигна до последната халка.
Другарите наблюдаваха напрегнато движенията му. Сърцата на всички биеха тревожно. Само Шушик не гледаше. Тя затвори очи и се скри зад гърба на Гагик.
Клекнал на задните си лапи и изплезил език, Бойнах също наблюдаваше с любопитство необикновеното зрелище.
— Стой, не мърдай, веригата свърши! — извика Ашот.
И Саркис бързо прибра крака си, който напразно търсеше да напипа следващата опора.
— Сега трябва да се хванеш за последната халка и да скочиш. Не бой се, отдолу е мек сняг.
— Мек ли?… Вчера беше мек… — замислено каза Гагик и изведнъж извика: — Почакай, не скачай, ще проверя снега!
На хубава „мека“ постелка щеше да скочи Саркис! През нощта студът беше сковал пухкавия сняг и той се беше превърнал в ледени буци.
Тъкмо навреме се сети Гагик. Още минута-две и Саркис щеше да се пребие в този леден хълм…
— Качи се обратно! — изкомандува Ашот.
От вълнение по челото му изби пот. Той се упрекваше за непредвидливостта си.
Гагик наблюдаваше мълчаливо израза на лицето му. Искаше да каже нещо важно, но не се решаваше.
— Сега съгласен ли си, че и такъв опитен ръководител като тебе може да сгреши?… — кротко, по другарски попита най-после той.
Ашот не отговори. Беше много смутен, но въпреки че се съгласяваше с Гагик, не искаше все пак да го признае пред всички.
— Ама че номер!… — замислено проточи Гагик.
— Огън, деца, огън трябва да се запали — предложи Хасо. — Без огън няма да може.
До обяд се занимаваха с дрехите си. Накладоха огън, едва домъкнаха до него пълните с тежък, замръзнал сняг рубашки и се заловиха да ги размразяват.
Хасо и Ашот се заеха да правят нови халки. — Освобождаването на Саркис ще трябва пак да се отложи — тъжно заяви Ашот. — Саркис — извика той, — отвържи веригата и ни я хвърли!
Те прибавиха още няколко халки, но бяха нужни още много, за да може Саркис да слезе направо в клисурата.
— Чакайте, в моето черепче се роди гениална мисъл — подскочи от мястото си Гагик, сложил пръст на челото. — Ей сега наистина ще освободим нашия любимец. Прекалено дълго стоя той усамотен, да се не знае макар!… Саркис — извика той, вдигнал глава нагоре, — можеш ли да закрепиш върбовото стъбло така, че да се опре здраво на стената и да не се мръдне, ако се качиш на него? Можеш ли? А?…
— То и без това е устойчиво. Долния край съм пъхнал в цепнатина, а горният е притиснат между два камъка — чу се отгоре глух, недоволен глас.
— Тогава да вървим, другари! — изкомандува Гагик. — Да вървим и освободим това дълговрато птиче!
— Къде да вървим? Ти какво се разпореждаш? — възмути се Ашот.
— Ашот, не си въобразявай, че ти тук си нещо повече от другите — неочаквано сериозно посъветва Гагик и тръгна напред.
Дойдоха на Дяволската пътека и спряха до урвата над вдлъбнатината, приютила Саркис. Гагик омота остатъка от злополучното въже около каменния зъбер, стърчащ над пътечката, превърза с него веригата и я хвърли надолу.
— Е, как е, Саркис, краят на веригата стига ли до дървото?
— Да, почти… Ох, какво искате да правите? — занарежда отново той. — Умирам…
— Преди смъртта си няма да умреш, миличък… Я по-добре се качвай по дървото… Е — обърна се той към Ашот, — разбра ли най-после какво искам да направя? — И Гагик се почука с пръст по челото: — Не глава, а тиква, пълна с мозък.
Другарите му се усмихнаха, но не толкова на неговата шега, колкото за това, че най-после, изглежда, бяха намерили начин да освободят Саркис. Само Ашот беше недоволен и мрачен. Какво стана всъщност? Не той, а Гагик освобождава този нещастник! Защо тогава го избраха старши?…
Охканията на Саркис утихнаха и известно време изпод урвата се чуваше само някакво шумолене.
— Е, какво? — попита нетърпеливо Гагик. Допълзя ли до края на дървото? Да?… А сега се качвай по халките. Истинска стълба, нали?
Саркис нищо не отвърна, но въжето се опъна и започна да скърца. Сигурно момчето се качваше вече по халките.
Гагик сияеше от радост. Поглеждаше ту Ашот, ту Шушик и погледът му говореше: „Видяхте ли?!“
Ашот, разбира се, виждаше и честолюбието му страдаше.
Въжето престана да скърца. Отдолу се чу глух плач.
— Какво стана? Ох, няма май да преживея това! — извика плачливо Гагик. — Не плачи, братко мили, пощади светлите си очи!…