Но кой можеше да е против? И Саркис дори погледна с усмивка овчарчето.
Ашот свали червената си връзка и я върза на врата на смутеното момче.
— Ти си длъжен да дадеш обещание, да положиш клетва — каза той.
— Ще се постарая да живея така, както трябва — тихо каза Хасо. — Ще се постарая да извърша в живота си нещо много нужно, полезно за хората… Ако повярвате — добре, ако не повярвате — ще видите… Ето моята клетва…
И макар че тези думи не бяха написани в пионерския устав, те развълнуваха децата със своята простота и искреност.
— Чудесно го каза! — изръкопляска Гагик. Ашот, въодушевен, внесе още едно предложение: — Ние се задължаваме да се погрижим Хасо да излезе от Барсовата клисура научен да чете арменски.
— Да чете ли?… Та толкова дълго ли ще останем тука? — разтревожи се Шушик.
— Не… Хасо ще се научи много бързо — успокои я Ашот. — Нали все пак знае нещо…
Весела беше свирнята на Хасо тази вечер, а и на сърцата на децата беше леко. Те се радваха, че другарят им стана пионер, че напредваше разчистването на пътеката, която водеше към свободата, че Саркис беше спасен…
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
На другата сутрин Хасо влезе в пещерата и като постла на земята абата си, изсипа от джобовете цяла шепа мушмули, добре узрели и едри. Трогнат от отношението на другарите си, той почти не спа през нощта и още в тъмно отиде да им набави храна.
— Това е за работещите и за болните — разпореди се „домакинът“ Гагик.
Той се отказа от своя дял, повика кучето и излезе.
— Да вървим, Бойнах, на лов. Тежко им сега на зверовете в Барсовата клисура!
Кучето се съгласи мълчаливо. Такъв е Бойнах, с нежност винаги можеш да го подкупиш.
Ашот и Хасо напълниха джобовете си с мушмули и отидоха да работят на Дяволската пътека, а Шушик — в Дъбравата за дърва.
Гагик се възползува от отсъствието на другарите си, за да се похвали пред кучето:
— Ех, да имах ловджийска пушка, тогаз да видиш ти, Бойнах, колко орли щях да сваля от небето!…
Но кучето сякаш само се подсмихваше — е, знаем те де… Нали през цялото време в Барсовата клисура не му се беше случвало да види птичка, улучена от Гагик.
Сняг беше останал само долу, на платото, и по западните склонове на клисурата. А на източните и южните беше сухо и топло. Затова Гагик предпочете да отиде именно натам.
Скалите тук се извисяваха на етажи една над друга, отделени само от тесни тераски. По редките късчета земя растеше жълта трева и тук-там се виждаха ниски храсти.
Гагик не беше взел нито лък, нито прашка — и сам не вярваше, че ще убие нещо. Обикаля цял час по клисурата, но не срещна никакви животинки, а плодове намери съвсем малко, само шепа трънки, и то толкова кисели, че беше невъзможно да се ядат. „Такъв киселаш е хубав само с тлъст пилаф, не е за гладен стомах…“ — тъжно разсъждаваше Гагик, докато оглеждаше храстите. Но изведнъж Бойнах се спусна с лай към един храст, израсъл на малка равна тераска.
„Подушил е животно“ — мина през ума на Гагик и той извика:
— Дръж, дръж здраво! Не пускай, идвам! — и се закатери по стръмния склон нагоре.
Краката на Гагик се подкосяваха, сърцето му силно биеше. „Дали не съм се разболял? — изведнъж се изплаши той, седна на един камък и напипа пулса си. — Не, бие все още… Ама защо съм се разположил така?…“
— Не пускай, Бойнах, не пускай, идвам!… — пак извика той на кучето и бързо се изкачи.
А Бойнах продължаваше злостно да лае и ту пъхаше глава в храстите, ту отскачаше като ужилен.
Когато Гагик се приближи, кучето вдигна глава. По черния му нос се виждаха капки кръв. „Какво да направя, няма дори за какво да го хвана?… — говореше погледът на кучето. — Едва го доближиш — свие се на кълбо, и то какво! Цялото в остри игли! Посмей само да го пипнеш!…“
Горкият Бойнах, не само носът му, но и устните, и езикът бяха изпободени…
— Остави, това не е твоя грижа — отстрани кучето Гагик. — Щом си го намерил — добре, останалото е работа на майстора… Чудо голямо, таралеж! Има месо колкото една кокошка!… Намерил с какво да ме зарадва!… Ей, Шушик! — извика силно той, наведен към пещерата. — Чуваш ли, Шушик? Впрягай талигата, трябва да откараме ежа у дома…
— Почакай, Гагик! — чу се тъничкото гласче на момичето. — Не го пипай, идвам…
„Не пипай“! Да не е полудял да пипа това бодливо кълбо! Той побутна таралежа с крак, подложи шапката си, вкара го в нея и го понесе тържествено към другарите си.
— Да тръгваме, Бойнах! — извика той на кучето. Но то сякаш не чуваше.