Хасо даде на кучето всичките орехи, а той не сложи нито ядка в устата си. Само тихичко пъхна няколко в джоба на Шушик и успокоен, отиде да си легне. Той и Ашот спяха далече от огъня — по-топлите места бяха отстъпили на другарите си. А сега най-близо до огъня беше Саркис. В съня си той неусетно се бе свлякъл надолу и бе заел най-топлото и удобно място.
Овчарчето вече заспиваше, когато някъде отдалече се чу вълчи вой — проточен и зловещ.
„На Орлов връх е — веднага определи Хасо. — Горкият ми баща. Седи сега пред кошарата, настръхнал, загърнат в ямурлука си, и сигурно си спомня за мене.“
При тази мисъл момчето много се натъжи. Затвори очи, опита се пак да заспи, но нещо му пречеше, мислите му се пръскаха, объркваха се.
Слабият шум на водата, който идваше обикновено някъде отвътре на пещерата, сега, кой знае защо, се усили. Дали пък така му се стори? Не… Водата клокочеше, бучеше, а скоро се чуха такива звуци, че в душата на суеверното овчарче се породи страх, ужас. „Да не са веди?… Или дяволи?“ — помисли си то. Старите овчари толкова го бяха наплашили със страшни приказки за зли духове, че момчето почти вярваше в съществуването на ведите.
Но сега много му се спеше и затворило очи, унесено в дрямка, то си мислеше: „Ако е вода, къде е била по-рано, отде се е взела и накъде тече?… Ах, да можехме да я открием… Тя би ни отървала от толкова грижи!… Лесно ли е всякога, когато ти се допие вода, все камъни да нажежаваш и да топиш с тях сняг?…“
Като не мислеше вече за никакви веди, Хасо се намести по-удобно до Ашот, притисна се до гърба му и реши: „Само да е топло, всичко друго сега няма значение…“
И изведнъж с оглушителен тътен, сякаш избухна нещо в недрата на земята, от тъмната дълбочина на пещерата бликна мощен воден поток, който бучеше, клокочеше и се пенеше…
ВТОРА ЧАСТ
ПЪРВА ГЛАВА
Утрото беше ясно и студено.
По пътя, който минаваше през айкецорските ниви, се движеше камион, натоварен с бъчви. В кабината до шофьора сладко дремеше, загърнат в топлата си шуба, завеждащ колхозния склад Баруйр.
Камионът се разтърси силно и изведнъж спря. Тласъкът беше толкова силен, че Баруйр едва не счупи с голямото си месесто чело стъклото на кабината.
— Какво стана?… — подскочи той.
— Погледни — вода.
По белите, покрити със сняг ниви с тътен и рев се носеше от планината мътен, буен поток. Той профуча просто пред носа на камиона и… изчезна като призрак. Само влажната широка следа върху снега говореше, че всичко това не е било сън.
Още не беше съвсем съмнало, иначе Баруйр може би щеше да забележи, че бясно препускащата вода носеше на гребена си ученическата чанта на изчезналия му син… И той не би могъл да не я познае! Никой друг в Айкецор нямаше такава скъпа кожена чанта.
Баруйр не беше суеверен, но като видя това необикновено явление, сърцето му се сви от страх и тайно от шофьора дори се прекръсти: „Проклет да си, зъл сатана! Какво означава това?…“
Но този страх не бе случаен. Още далечните прадеди на Баруйр го бяха изпитвали.
От незапомнени времена жителите на Айкецор наблюдаваха този странен поток и той винаги им внушаваше панически ужас. Един път в месеца, а понякога и два, той се спускаше от планината, пресичаше пустинята и с рев се вливаше в Аракс.
Той се появяваше и в студен зимен ден, и в безоблачен, зноен юлски ден, когато по планините нямаше сняг и дълго време не бяха валели дъждове.
Като страшен змей се спущаше неудържимо от канарите на Барсовата клисура, прекосяваше Араратската долина и за няколко минути изчезваше.
Как другояче, ако не с волята на злите духове можеха да си обяснят старите и суеверни жители на Айкецор това загадъчно явление? И те казваха: „Дяволите в ада обръщат големия си казан, изливат старата вода и наливат нова… Душите на грешниците се варят все в прясна вода… А старата отвара тече като поток през долината…“
По коритото, издълбано от потока, хората се изкачваха нагоре, в планината, спираха се до още мокрите скали на долния край на Барсовата клисура и… се кръстеха. Не се решаваха да се изкачват по-нататък. А и нямаше къде…
Хората се кръстеха, четяха молитви, с които прогонваха дяволите (научил ги беше отец Гарабет — светла му памет, „образован“ свещеник беше!), и си отиваха с изпълнено със страх и съмнения сърце.
Кой можеше тогава да се сети да проникне в клисурата, да изследва, да разузнае, да разбере кое предизвиква този необикновен поток?… „Чудни са делата ти, господи!“ — казваше отец Гарабет и съветваше дълбокомислено селяните да не се мъчат да разгадават божиите дела.