Живял някога в село Айкецор един човек, който не вярвал нито в бога, нито в дявола — Артем Сароянц. Гонен от нуждата, той излязъл от селото и стигнал пеш до Баку. Там, в петролните рафинерии, собственост тогава на чужденеца-милионер Нобел, Артем оставил желязното си здраве, силата на яките си ръце и след години се върнал в село побелял старец.
Артем Сароянц нямал земя, а трябвало да храни семейство. И отишъл в равнината, разположена под Барсовата клисура, изорал там, далеч от селото, парче суха, спечена от слънцето земя. Много пот пролял той над тази земя, разорал целината, посял пшеница, посадил няколко овощни дръвчета, лозови пръчки и в мъчително очакване дълго гледал скалата: няма ли дяволите случайно да излеят казана си върху посевите му.
Но дяволите не искали и да знаят, че долу гинат от сушата лозите на сиромаха-земеделец. Забавили големия си казан — няма май да го излеят!
А старият Артем, който се падаше дядо на ловеца Арам, все гледал медните скали и чакал.
Селяните започнали да му се подиграват:
— Ех, ти, на дяволите се осланяш! Защо не, чакай, белким ти дадат вода!…
Но неочаквано „дяволите“ все пак ощастливили Артем и той „изкарал хляба си“… Наистина потокът завлякъл някои от лозите му, но другите пък напоил хубаво.
Умен човек бил Артем Сароянц — посадил лозовите пръчки в дълбоки дупки. Потокът напълнил дупките с вода и плодоносна тиня. „И да не дадат вече дяволите ни капка вода през тази година, пак ще стигне“ — мислел си Артем.
И така на изгорялата от слънцето равнина наистина избуяла разкошна градина. След три години тя родила изобилен плод израснали и дали чудесни гроздове и лозите.
Този зелен оазис оживявал пустинята. Какви ли плодове нямало в „райската“ градина на Артем! И грозде, и кървавочервени нарове, и сочни праскови с цвета на слънцето…
Но отец Гарабет проклел тази „дяволска градина“ и никой не купувал от Артем ни грозде, ни други плодове, никой не пиел от неговото вино. „Тази градина е поена с дяволска вода“ — обявил свещеникът и забранил на хората да сядат на Артемовата трапеза: нали всичко на тази трапеза — хляб, плодове, вино,-всичко с „дяволската вода“ било поено.
Колкото и да убеждавал Артем съселяните си, че няма нито ад, нито дяволи, никой не искал и да го слуша. „Не може той да знае повече от отец Гарабет, който е учил в Ечмиадзин20, завършил е духовна семинария!…“
Артем си направил в градината колиба и живял в нея далеко от любопитните и недоверчиви погледи. Понякога „адът“ му изпращал вода, а понякога нивите и градината му дълго страдали от сушата. И не винаги имало плодородие, година с година не се схождали — ту роди, ту не.
Така с огорчено сърце прекарвал старините си мъдрият Артем. Година след година силите го напущали и най-после угаснал тихо в самотното си жилище.
Градината на Артем останала без стопанин, подивяла. Никой не я поглеждал, никои не ходел там, само буйният планински поток я напоявал от време на време и стремглаво отминавал. Но дърветата все си цъфтели и давали плод. Дивите животни — таралежи, зайци, кози, които слизали от планините да търсят солена почва, — всевъзможни птици и дори змии, — всички се радвали на сладките плодове и на своя животински език изразявали благодарност към добрия старец, който им оставил такова богато наследство.
Но както някога цветущата долина на Месопотамия, лишена от грижи, се покрила с пясък и станала пустиня, така и зеленият оазис на Артем постепенно вехнел и пустеел.
… Като дойде на себе си от преживяната уплаха. Баруйр каза с треперещ глас:
— Карай, Симон, карай! Да бягаме от това проклето място.
Под тънките, едва наболи мустачки на шофьора се плъзна лека усмивка, но той натисна педалите и в здрача на ранната утрин камионът пак се понесе към Айкецор.
ВТОРА ГЛАВА
От страх Хасо загуби ума и дума. Той стоеше до колене във вода и разтреперан, мислено призоваваше на помощ бога Шамс21.
— Ти да не си се вкаменил? Бързо бягай навън! Трябва да спасяваме! — извика Ашот, застанал на входа на пещерата.
„Да спасяваме“! Тези думи слисаха момчето. Дали потокът не е отвлякъл другарите?…
Но шляпайки във водата, Хасо не беше успял още да се измъкне от пещерата и потокът спря. Като бучеше и клокочеше, той сякаш избяга от тях и с такъв грохот: се спусна от долните скали, че земята затрепера.
Не стана нужда никого да измъкват от водата. Изхвърлени от потока навън от пещерата, децата се мятаха по склона на клисурата като рибки, изостанали в оголеното дъно на река, на която са пресекли пътя.