— Крака ми, крака ми!… Спасете ме!… — раздаде се в мрака на нощта плачливият глас на Саркис и след него тъничкото отчаяно стенание на Шушик: „Умирам!…“
Хасо хукна надолу, препъвайки се, удари силно крака си, но не се спря.
— Идвам, идвам, хушке Шушик! — викаше той на момичето, което се бе подхлъзнало и паднало, докато, обзето от паника, бягаше от пещерата. Сега лежеше, вкопчило се за един храст, и тихо стенеше.
— Не бой се — Хасо се наведе над нея, вдигна я на ръце и я пренесе на сухо място.
— Гагик! Гагик!… — повтаряше разтревожено Ашот.
— Е, какво си се развикал?! Аз взимам студен душ! — с престорено спокойствие се обади момчето. На лицето му беше изписана преживяната уплаха, но кой можеше да забележи това в тъмнината? — Я ела по-добре тук, да пренесем Саркис — извика той на Ашот.
— Слава богу, че всички сме живи!…
Ашот въздъхна с облекчение, но сърцето му все още биеше силно, толкова голям беше преживяният ужас. А може ли да не се изплаши човек, когато в най-сладкия си сън изведнъж се озове във властта на чудовищен поток?…
— Ох, ох, по-внимателно, всичко ми е смазано! — запъшка Саркис, щом децата се опитаха да го вдигнат и пренесат на сухо място.
— Шушик, съблечи се… Съблечи се и изстискай хубаво дрехите си. По-бързо… Аз не гледам, обърнал съм се… Хайде! — подканяше Хасо момичето.
Като плачеше и трепереше, то изстискваше съвсем мокрите си дрехи, а Хасо, застанал гърбом, се мъчеше всякак да я окуражи.
— Не бой се, сестричке, не бой се… Ей сега ще запаля такъв огън, че и на небето ще стане топло… Не бой се, аз съм ти приготвил сухи дрехи… А къде е моят Бойнах?… Бойнах, ей, Бойнах!… разтревожи се той.
Кучето се обади някъде отдалеч със слаб лай, който постепенно се приближаваше.
— Бойнах е жив и здрав, джан Бойнах! — зарадва се Хасо и на очите му се появиха сълзи. — Е, изцеди ли ги? — обърна се той отново към Шушик. — Сега облечи това…
Когато водата бликна от дъното на пещерата, тя заля главно тези, които спяха в средата, до огъня. Дрехите на Ашот и Хасо, които спяха по-настрана, на издигнатото място, останаха почти сухи. Момчето, без да се колебае, съблече ризата си и топлата фланела и накара Шушик да се преоблече.
— А сега — почти и заповяда той, — сега играй, скачай! Не стой на едно място… Хайде, скачай, скачай!… Аз ей сега ще дойда.
И той изтича да помогне на другарите си. Тримата едва вдигнаха мокрия, задъхващ се Саркис и го пренесоха до Шушик.
Пъшкайки под тежестта му, Гагик говореше:
— А я кажи, защо си се източил такъв дълъг? Миличък, цели ли са костичките ти? Цели? Чудесно, дръж се здраво! Всичко ще се нареди…
„Гагик отново се шегува, значи, сме вън от опасност“ — помисли си Шушик и се поокуражи. По съвета на Хасо тя все още продължаваше да играе, макар че не се чувствуваше съвсем удобно: „Да играеш в такъв страшен момент!“
Уморена, тя поседна настрана, а момчетата с общи усилия съблякоха Саркис, изстискаха дрехите му и се спряха да помислят: „Да му облечем ли всичко мокро, или е по-добре да го оставим гол?“
Саркис, изглежда бе изпаднал в безчувствено състояние, защото вече от нищо не се оплакваше.
— Трябва да го разтрием — предложи Хасо — А ти защо си седнала? — обърна се той към Шушик. — Не ти ли казах да играеш!
— Уморих се. Колко може да се играе!
Но Хасо настояваше:
— Зиме в гората, когато времето се застуди, всички наши овчари играят, за да не замръзнат. Не знаеш ли това?
— Когато ги сполети беда, пак ли играят?
— Да, и в беда играят.
И Хасо засвири тихичко с уста игрива мелодия, нещо като лезгинка. Това се стори странно на всички, но не и на овчарчето. Обикновено стеснително, сега и то започна да играе, при това толкова сериозно и съсредоточено, сякаш изпълняваше някаква неотложна, важна работа. През студените дни и нощи за овчаря да играе е също така важно, както да сече дърва например или да почиства кошарата. За тях това съвсем не е забавление, а само средство да се спасят от студа. И докато играят, хората не се усмихват, не се провикват закачливо и весело, както на празници, не…
— Стоплих се, уф!… Хайде, играй, Шушик, играй. И вие, момчета, също — настояваше Хасо.
И уловени за ръце, всички започнаха да се въртят и подскачат, макар че на душата им беше тревожно и мрачно.
Ако в тази минута някой ловец погледнеше насам от върховете, обграждащи клисурата, щеше да си помисли вероятно, че наистина на света съществуват дяволи: нощем те излизат и играят между камъните.