Децата, почти съвсем вкочанясали и сковани, вдигнаха глави. Слънцето изгряваше и намяташе пурпурен плащ по върховете на малоазиатските хребети. Като сребърни заблестяха по техните склонове вечните ледове. И ярките слънчеви лъчи сякаш се отразиха в детските души и ги съживиха със своята светлина и топлина…
— Слънце!… Слънце!… — повториха те след Хасо и надеждата, че отново ще почувствуват прелестта на този чудесен свят, възкръсна в сърцата им…
ТРЕТА ГЛАВА
Така посрещнаха нашите деца осемнадесетия ден от своя плен. Ашот стана пръв и изопна скованите си крайници. Той видя как овчарчето се молеше на слънцето, но прояви деликатност и не се присмя на момчето, не му прочете антирелигиозна лекция. Може би Ашот си спомни неотдавнашния случай с Бойнах, пламналото лице на Хасо и искриците на обида, блеснали в очите му. „Не, не бива да засягам честолюбието му“ — помисли си Ашот и дружелюбно предложи — именно предложи, а не заповяда:
— Хасо, хайде да съберем повечко шума и трева…
И двамата едва се държаха на краката. По слабите им тела лазеха студени тръпки. С голямо усилие те успяха да преодолеят слабостта си и да се заемат с другарите, които бяха в още по-тежко състояние.
Момчетата събраха сухи листа и затрупаха съвсем Шушик, Гагик и Саркис. Образува се цяло хълмче, над което наслагаха и клони от някакви вечно зелени храсти, намерени в цепнатините на скалите.
— Е, сега вече ще се стоплят — със задоволство каза Ашот, — Но огън все пак трябва. Нима няма начин да се запали? Ако останем без огън може и да загинем, ще получим възпаление на белите дробове, ще умрем…
— Начин има, Само че трябва да се потърси дяволски нокът.
Друго можеше и да няма, по такива „дяволски нокти“ — черни кремъци или абсиди — в Барсовата клисура се срещаха в изобилие. Момчетата бързо намериха и Хасо измъкна вата от топлото палто на Ашот. Но колкото и да удряше о кремъка с ножа си, въпреки че изскачаха искри, ватата не се подпалваше, беше овлажняла…
Скоро слънцето съвсем изскочи иззад върховете и се издигна на небесната шир. Студените скали започнаха да се затоплят, а по съчките росата съхнеше, По тези защитени от ветровете слънчеви склонове ноемврийското слънце грее така силно през деня, както на север през лятото.
Ашот и Хасо проснаха върху камъните влажните палта и мълчаливо заразглеждаха изтощените си тела.
Хасо и преди беше слаб, но сега бе станал само кожа и кости. Много отслабна и Ашот, иначе снажен като атлет.
— Ако стоим така, пак ще изстинем — каза той на другаря си. — Да отидем да потърсим нещо…
Двамата се изкачиха на скалите. Потършуваха там из процепите, намериха кисел трън, натежал от червени гроздове, и се нахвърлиха лакомо на тях. Само мисълта за гладните другари ги спря. Напълниха с плодове шапката на Хасо и всичките си джобове и слязоха долу. Пак облякоха влажните си дрехи и се спряха пред купа листа, под който лежаха другарите им. Оттам се чуваха сподавени охкания, потръпваше нечий гол, стърчащ навън крак.
Когато Ашот и Хасо разровиха купа, вдигна се лека пара. Лежащите в листата деца се бяха стоплили, дрехите им бяха започнали да съхнат.
— Внимателно… крака ми… хълбока… — пъшкаше Саркис.
— И моето коляно е отекло — оплака се Шушик — Я чакай да видя — наведе се Ашот. — Е, няма какво да се стесняваш! ха така…
Момичето беше ударило коляното си о камъка — виждаше се синкав оток, голям колкото кокоше яйце. — Нищо, имаме средство против това.
Ашот отряза от дървото парче гладка кора, сложи го върху нараненото коляно на момичето и го привърза здраво с носната си кърпичка — толкова здраво, че Шушик едва не се разплака.
Като я гледаше, и Хасо се нажали. Той правеше такива гримаси, сякаш него го болеше толкова, колкото и момичето.
— Потърпи, сестричке, потърпи — придумваше я той. — На, хапни си плодове… А пък аз ей сега що запаля и огън — утешаваше я и я залъгваше като дете той.
— Какви нежни мелодии чувам! — вдигна глава Гагик. — Ах, любовните песнички на Хасо ли са това?…
По бледите хлътнали бузи на овчарчето пламна ярка руменина, жилите на врата му се издуха.
— Тя ми е сестра, какво бърбориш! — сърдито каза той и му се закани с кривака.
— Значи, затова я завиваш с абата си?… — не се стърпя Гагик. — Братска грижа?… Мислиш, че не съм забелязал, а?… Не, братле, аз винаги спя с едно отворено око
Хасо пак пламна, а Шушик възкликна в недоумение:
— Абата ли? А къде е абата?
Беше й приятно да слуша за грижите, проявени към нея от този малък кюрд.
— Абата?… — повтори смутено Хасо. — Сигурно водата я е смъкнала от тебе и я отвлякла.