— Какво беше това, Ашот? Какво чудовище дойде и си отиде? — попита Хасо, когато всички малко се постоплиха и починаха.
За него Ашот беше авторитет. Той сигурно знае всички тайни на света!
— Аз всичко видях — добави той. — Водата избликна изпод скалата — бух!… Като че скалата беше напълнила с въздух гърдите си и го издиша…
— Не точно така, Хасо, но нещо подобно. А пък аз спях и сънувах, че в двора на Шушик скубем кокошка и ще я печем — започна да разказва Гагик. — И в този момент потокът ме изхвърли изведнъж от пещерата, както младо вино изхвърля тапата от бутилката… Счепках се аз с него — но той бяга… Да беше ме оставил, дяволът му неден, поне да си изям кокошката…
Ашот отдавна вече се бе досетил, че това е същият онзи поток, който напоявал някога градината на прадядо му. Той разказа тази история на другарите си и по това, как го слушаше Хасо, разбра, че овчарчето е сериозно разтревожено.
— Никакви дяволи няма тук, Хасо — каза Ашот. — Това е вода. Тя се събира дълбоко в земята. Помниш ли, ние непрекъснато чувахме — къл-къл, кап-кап… Капало е в езеро. А когато то се препълва, водата изтича навън. Само че защо с такава сила, това не можем да разберем. Ще разкажем носле на бащите си, ще пристигнат тук специалисти, ще обследват… А сега, деца, да отидем да видим какво става в нашето жилище…
Хасо все още се страхуваше, но не посмя да възрази. А Гагик каза:
— Аз ще отида да накърша клони за огъня… — И изведнъж се досети: — Сега разбра ли, Ашот, защо в нашата пещера нямаше следи от кози?
— Да, наистина! — сепна се Ашот и дори се удари с длан по челото. — Ами че това е много важно! Значи, дивите кози знаят, че в тази пещера от време на време избликва вода! Това е инстинкт за самосъхранение…
И като поклащаше от учудване глава, Ашот тръгна към злополучната пещера. След него вървеше Гагик.
Водата беше очистила склона пред пещерата от камъните, а по-надолу — от снега. Тук-там се виждаха купчинки от изхвърлените съчки.
— Я, палтото ми!… — зарадва се Ашот. Наистина то висеше закачено на някакъв храст. Децата влязоха в пещерата с известен страх. Вътре нямаше вода, но от най-отдалечения ъгъл се чуваше някакво подсвиркване, бълбукане, плясък. Ашот и Гагик се вслушваха в тези звуци с такъв страх, сякаш всеки момент можеше пак да забоботи и избликне навън водата.
Ашот направи неуверено няколко крачки напред, коленичи на мокрия под и запълзя навътре в пещерата.
— Да — прошепна той, — изпразненото водохранилище се пълни отново. Някъде от недрата на планината в него се влива вода. Но защо това подземно езеро я изхвърля с такава сила, а после отново се затваря?…
Момчетата дойдоха до един ъгъл, където беше съвсем сухо — водата бе минала отстрани. Изпод куп листа изплашено ги гледаха две мънички черни очи.
— Я виж, та ти си оцелял, приятелю! — зарадва се Ашот, като откри любимеца на Шушик, малкото таралежче.
Таралежчето мигновено се сви на бодливо кълбо, ала Ашот го взе предпазливо и го мушна в джоба на мокрото си палто.
Децата излязоха от злополучната пещера. Все пак каква негостоприемна излезе тя! Какви нови трудности изпречи на пътя им!
Какво да правят сега? Да търсят нова квартира? Да подреждат нови легла? Пак да събират дърва за огън? Или да изоставят всичко и да продължават работата на пътеката?
С такива тъжни мисли се прощаваше Ашот с „бясното“ им жилище.
— Ай, таралежчето ми е живо! — радостно възкликна Шушик, когато Ашот го извади от джоба си и го подаде на момичето. — А какво стана с чантата? Не се ли намери?…
— И чантата ти е оцеляла. Дръж.
— Но как така е останала суха? — учуди се Шушик. — Та тя беше до мене!
— През нощта аз я окачих на стената — каза Хасо, — за да не пречи…
— Пак „по роднинство“! Ех, Хасо, Хасо, покровителствуваш ти близките си! — закани му се с пръст Гагик.
— Добре, че книгите на Шушик са се запазили — заяви Ашот. — Ще можем понякога да си четем… Вечер, през свободните часове… Саркис, а как е кракът ти? По-добре ли е? Не боли ли вече? Юнак! Всичко ще мине — всички трудности, тежките дни… А човекът ще остане. Щом се върнем у дома — всичко ще забравим, не ще забравим само лошото и доброто, което тук сме вършили — говореше Ашот, верен на своя тържествен тон. — А сега да се опитаме да обобщим поуката, която извлякохме от последните премеждия…
Любител на събранията и речите, Ашот не се отказа от тях дори и сега.