— Нека всеки от вас си спомни как се е държал, когато водата рукна, и след това… — с жар произнесе той и изгледа изпитателно другарите си.
Саркис сведе очи, а Шушик се усмихна:
— Аз плаках и виках мама…
— Безполезно — наставнически каза звеневият. — Може да ни се наложи да понесем не по-малко тежки изпитания и трябва да сме готови да ги посрещнем.
Лишенията ни най-малко не бяха сломили Ашот. Каква воля имаше това момче! Гласът му отекваше сред скалите твърдо, звънко, но както винаги прекалено тържествено.
— Искам да ви разкажа една случка — каза той след кратка пауза. — Веднаж, чувал съм от дядо си, от тогавашния Петербург пристигнал на Севан учен-академик. Искал да посети манастира. А манастирът се намирал на остров. И помолил той рибарите от Цамакаберд22 да го откарат. Рибарите се съгласили и го качили на шлепа си. Плуват. Ученият пита един от рибарите: „Приятелю, знаеш ли аритметика?“ — „Не, господине.“ — „Жалко — клати глава господинът, — четвъртината от живота ти е загубена.“ Обръща се към другия: „А ти граматика знаеш ли?… А география?…“ — „Не, господине, ние сме неграмотни хора, животът ни преминава само тук, на езерото.“ — „Жалко, половината ви живот е загубен“ — казва пришълецът. Насред пътя излиза буря. Рибарите събличат дрехите си. Единият от тях пита: „А ти, господине, можеш ли да плуваш?“ — „Не.“ — „Жалко, целият ти живот е загубен: нашият шлеп сега ще се обърне“… Защо ви повторих разказа на моя дядо? — продължи Ашот. Но Гагик го прекъсна без стеснение:
— Разбрахме, разбрахме! От пе-да-го-гически съображения — с нескривана ирония проточи той. — Ти, братко, си верен на себе си…
Ашот се ядоса, но прехапа устна. Кой знае, може би наистина сега беше неуместно да приканва другарите си към мъжество. Защо пък не?… Ашот смяташе, че подобни беседи никога не са излишни.
Няколко секунди всички мълчаха, после Ашот, решен да не се засяга от нападките на Гагик, се обърна към Саркис:
— Искам да ти кажа някои неща. Не се сърди, вече няма да говоря неприятни думи, това са последните. Слушай, Саркис, баща ти няма вечно да завежда склада, нали? Значи, и ти не ще можеш да живееш вечно наготово. Ще дойде време, когато ще ти се наложи със собствен труд да изкарваш прехраната си. А пък ти си свикнал да лежиш под дървото и да чакаш крушата сама да падне в устата ти…
Всички се засмяха. Усмихна се смутено и Саркис.
— Погледни Хасо! — въодушевен от успеха, говореше Ашот. — Ето от кого всички ние трябва да вземаме пример! А пък ти винаги си гледал на него с пренебрежение…
Хасо се изчерви, а като почувствува върху себе си ласкавия поглед на Шушик, съвсем се обърка Той живееше във фермата, между овчари и няколко стари жени. Другари момчета, а да не говорим за момичета той нямаше. Та нали все ходеше със стадата: лете в планините, зиме — в Муганската степ. Какви ти момичета там!… Затова може би присъствието на Шушик много го смущаваше. То именно го подтикваше към действия, към смели постъпки. В главата на момчето се раждаха мечти… Искаше му се да направи нещо необикновено, нещо, с което изведнъж да привлече вниманието на децата, а главно — на тънкото момиченце с нежното лице, онова, което той нарече своя сестра…
А какво изпитваше Саркис? В сърцето му настъпи смут. Тези дена, мислеше си той, не го обичат, а постъпките на баща му ги отвращават. И все пак на два пъти му спасиха живота… За Саркис нямаше съмнение, че ако беше сам. непременно щеше да загине. Решен окончателно, той каза смутено:
— Аз съм виновен пред вас, другари… Идете, потърсете там… под един ръждив камък до ореховото дърво… Там има храна, вземете я…
Децата мълчаливо се спогледаха.
— Орехи?! — пръв подскочи Гагик. — Какво седите? — И като размахваше тоягата си, хукна към ръждивия камък.
Бойнах въртеше тревожно рунтавата си опашка и поглеждаше въпросително господаря си, явно желаеше да разбере какво става.
Хасо се изправи и забърза след Гагик. След овчарчето излезе и Шушик. Когато стигнаха до склада на катеричката, Гагик го беше отворил и вече пълнеше джобовете си с орехи.
— Ах, да те разцелувам по муцунката! — бърбореше същевременно той, като мислеше явно за катеричката. — Погледнете само как грижливо е търкаляла с лапичките си орехчетата — едно след друго, едно след друго. Само и само да ни спаси от смъртта. Ох, ох, ох! Не орехи, а… който ги изяде, ще разбере, който не ги изяде — няма да разбере.
Откъслечните възклицания на Гагик достигаха до ушите и на Саркис. Устремил поглед към къпещото се в небето облаче, той лежеше и си мислеше: ето най-после и в неговия живот навлязоха другарите — добри у сърдечни. Той никога не е имал такива другари, пък и не е изпитвал нужда да има. А сега, заобиколен от приятелите си, от тяхната сърдечност и от вниманието им, той чувствуваше, че на душата му става по-хубаво, по-чисто и от това животът изглеждаше съвсем друг…