След като се посъветваха, децата решиха да прекъснат временно работата на пътеката. Каква ти работа, щом няма къде да се стоплят, да починат и поспят! Преди всичко трябваше да намерят нова пещера, да създадат в нея сносни условия за живот, да си починат, да се съвземат от преживелиците през последните дни.
И основната насъщна грижа все пак оставаше грижата за храната.
ПЕТА ГЛАВА
Да, за нещастие те бяха принудени да започнат всичко отначало. Слепите сили на природата ги лишиха от всичко — от жилище, огън, храна, оръжие, от възможността да продължат разчистването на пътеката. Но за това сега нямаше и смисъл да говорят, защото им предстоеше по-важна задача: да намерят нова пещера и да я приспособят за жилище.
Ашот и Хасо се заеха да търсят подходяща пещера. Шушик се грижеше за Саркис, а на Гагик беше възложено да намери храна.
Ашот и Хасо се изкачваха по планината.
— Да отидем във Врабчата пещера, там сигурно е сухо и топло, щом като нощуват птици — предложи Хасо.
Ашот се съгласи мълчаливо и те завиха към скалите, които заобикаляха клисурата отдясно. Там, в подножието им, се чернееше входът на пещерата.
Не след дълго момчетата се спряха и си поеха дъх.
— Тук ще е студено — реши Ашот. — Входът е много широк. Трябва да намерим пещера с нисък и тесен вход.
— Да — съгласи се Хасо. Но нали ако входът е тесен, димът ще се стеле по земята и ще дразни очите — каза Хасо. — А пък от тази димът ще излиза по-лесно и по-бързо. Ще запушим входа с камъни и той ще стане по-тесен.
По-рано Ашот не би се съгласил, но всичко онова, което се случи през последните дни, го направи сякаш по-отстъпчив. Без дума да каже, той влезе в пещерата. Нямаше нужда да навеждат главите си. Навътре обаче сводът на пещерата се снишаваше постепенно, образуваше чупка и се спускаше до самия под. Тъкмо затова Хасо твърдеше, че в такава пещера димът не ще се задържа по свода.
Когато излязоха навън, децата забелязаха, че тук, далеч от предишното им жилище, имаше доста съчки и трева. Оцелели бяха и някои елички, пръснати по склоновете.
Ашот и Хасо събраха набързо дърва, накършиха кичести елови клонки и се върнаха при другарите си.
Още отдалеч Гагик ги посрещна:
— Защо така ти светят очите, Ашот? Кой знае какво прекрасно жилище си намерил? — разбъбра се той. — Само че аз лично в такъв ясен ден в никаква пещера не влизам…
Наистина слънцето така грееше, че никой нямаше желание да се крие в студен каменен чувал.
Миналата нощ децата толкова се настрадаха от студа, че сега бяха почти щастливи и колкото и да ги увещаваше Ашот, че е време вече да се преселват в новото жилище, не им се мърдаше от мястото.
ШЕСТА ГЛАВА
Сладка дрямка налегна този ден пленниците на Барсовата клисура. Особено й се наслаждаваше Саркис.
Той лежеше по гръб, сложил ръце под главата си и изтегнал болния си крак към огъня. Загледано неподвижно в безкрайната небесна шир, момчето възобновяваше в паметта си и преживяваше всичко, случило се през деня. Понякога по лицето му преминаваше мрачна сянка, но тутакси я сменяше щастлива усмивка.
Затворил очи, Саркис преживяваше — за кой ли път вече — ту падането си от скалата, ту буйната сила на потока — краткия, но едва ли по-малко страшен миг. А кракът? Ах, каква ужасна болка беше! И пак другарите му дойдоха на помощ. А те не знаеха от каква голяма беда го бяха избавили.
И Саркис си спомни какво се бе случило, когато електрифицираха колхозния харман. Монтьорът Рубен падна от стълба и си изкълчи тазобедрената става. Не го откараха веднага на хирург и цели две седмици лежа в къщи, а после вече нищо не можеше да се направи. Професорът дори не можа да му помогне. Той каза, че до тринадесетия ден все още било възможно да се спаси кракът, а след това — вече не. Така си остана Рубен куц и цял живот ще ходи с патерици…
Ето от какво голямо нещастие овчарят Хасо беше спасил него, Саркис!
— Потрай де, Ашот! — долетя до Саркис гласът на Гагик.
Но Саркис не даде ухо на разговора, а се върна отново към мислите си и гласовете на другарите му сякаш се отдалечиха.
„А малко ли нещо направи и Ашот?… Та той не само от осакатяване, а направо от смъртта ме спаси!… — с нарастващо чувство на благодарност продължаваше размишленията си Саркис. — Само че от Ашот до Хасо има разлика, колкото оттук до небето… Хасо има златно сърце. Той върши доброто незабелязано, без да обижда, а при Ашот всичко е на показ… Ще направи нещо голямо, хубаво, сякаш в лицето те плесне, а току-виж, и натякне… Когато пък дава наставленията си, чувствуваш, че се смята в правото си да говори с тон на благодетел… Направил, значи, това или онова за тебе и ти си му задължен. Не е хубаво!…“