Выбрать главу

И Саркис, колкото и да се мъчеше, не можеше да преодолее чувството си на неприязън към Ашот. „А за какво ли спорят?“

Той се откъсна от своите мисли и се заслуша. А, май че Ашот иска да се пренесем в новата пещера, а Гагик се противопоставя. Този Гагик все още не може да се примири, че Ашот не допуска възражения, особено в присъствието на Шушик. Как е възможно да се възразява на началство, да се подронва авторитетът му?…

По измъченото лице на Саркис се плъзна подигравателна усмивка. „Ох, как се е разгорещил само! Сигурно Гагик го е засегнал нещо, уязвил го е…“

— Защо не се подчинявате? Защо ме избирахте тогава?…

И веднага след това спокойният глас на Гагик:

— А ги, Ашот, престани да говориш така с нас! Ние сме връстници и съвсем не е нужно един от нас да се държи с другите като началник — да заповядва, да се разпорежда! Научи се да се съветваш, да споделяш с другарите си…

Саркис забеляза, че Гагик е необикновено сериозен, а Ашот толкова се беше зачервил, че почти не се забелязваха луничките по лявата му буза, която потръпваше нервно. Той слушаше нетърпеливо Гагик и непрекъснато поглеждаше под око Шушик, но тя сякаш съвсем не слушаше.

— Наистина — продължаваше Гагик — под натиска на масите — и той посочи с пръст към гърдите си, — под натиска на масите от вчера ти си малко по-демократичен, но това още не…

— Аз съм такъв, какъвто си бях… — рязко го прекъсна Ашот.

— Не, промени се малко. Ти вече не казваш „направи това и това“, а казваш — „да направим“… Това е хубаво. Но все още обичаш да заповядваш. И току нагрубиш. Престани, братле, от това няма полза. Ако искаш да те слушат, говори с добро. А ако…

Тези „ако“, както и изобщо цялата „обвинителна реч“ на Гагик, засягаха болезнено честолюбието на Ашот. Той действително напоследък се стараеше да бъде малко по-мек, по-естествен с другарите си. Но сега… „Не! Ясно е, че с тях другояче не може!“ — се мярна в силно раздразненото съзнание на Ашот и като не можа да се сдържи, той каза рязко:

— Без мене вие сте загубени!… Всички! Гагик все още се мъчеше да поддържа полушеговития тон, макар че този път трудно му се удаваше. Но като чу последните думи на Ашот, той се намръщи и след кратко мълчание каза:

— Добре, Ашот… Щом имаш такова високо мнение за себе си, по-полезно ще е, струва ми се, просто да те сменим с друг. И аз ще поговоря с другарите. Така ще бъде по-добре преди всичко за самия тебе.

Ашот се засмя язвително:

— Кой ще ме смени? Страхливият Гагик или… — Беше готов за всекиго да каже по някоя обидна дума, но се опомни: глупаво е да настройва другите против себе си.

— Гагик, стига! Ашот, моля ти се, млъкни… — намеси се Шушик. Очите й бяха пълни с тревога, а сърцето и биеше неспокойно.

— He! Шушик не, не бива така да се оставя… — разгорещи се Гагик. — Ти само си спомни: „Да не чувам да се хленчи!“… „Не сe оплаквай!“… „Прави това, което ти е заповядано!…“ Какъв е този тон? Как говори той с нас? Ако сега не сломим високомерието му. той ще стане един ден деспотичен бюрократ! Искате ли да ви докажа, че авторитетът на Ашот е надут? Съгласни ли сте? Нека гласуваме за него… С тайно гласуване, разбира се…

Никой не се обади, но се чувствуваше, че подобен „опит“ дори заинтересува децата. Освен това процедурата на тайното гласуване ги привличаше със своята сериозност…

Гагик извади от чантата на Шушик тетрадка, откъсна лист, раздели го на части и направи няколко билетчета.

Ашот следеше с презрителна усмивка другаря си и в черните му очи се четеше учудване: как така това кротко и послушно момче изведнъж стана сериозно, зло, решително?… Вероятно има някакви стари сметки с мене — помисли си той и започна да рови в паметта си кога и какво зло е сторил на Гагик. Но нищо, разбира се, не си спомни.

„Или ми завижда, че съм старши — предположи в себе си Ашот. — Да, разбира се! Иска му се той да стане началство… Ще станеш, как не!…“ — И той се разсмя на наивността на другаря си.

— Какво се смееш? Мислиш, че се шегувам?… — все повече се горещеше Гагик. — Ето ти билетчето! На него има пет имена. Четири ще зачеркнеш, едно ще оставиш. После ще го занесеш и пуснеш ей зад онзи камък, „Неприятно стана“ — мислеше си Хасо, но скромността не му позволяваше да се намеси в спора.