Разбира се! Ето Гагик се обръща към него и поглеждайки го в очите като най-верен приятел, спокойно казва:
— Ти не ме пожали (думата „страхлив“, казана от Ашот, все още му тежеше на сърцето), а ето че ние те жалим и затова не казваме кой е този един, чиято ръка не се е вдигнала да зачеркне името ти…
Ашот така побледня, сякаш го бяха уловили в кражба.
Този втори удар беше още по-неочакван от първия. Всички наведоха глави, за да не гледат как ще подействува той на честолюбивото и гордо момче. Хубаво го „жали“ Гагик!… Можеше ли намекът да бъде по-ясен?
Дори такова простодушно момче като Хасо, съвсем незапознато с техниката на изборите, и то разбра, че единственият глас за Ашот беше от самия Ашот. Ах, колко неудобно, колко лошо се получи!
Хасо стана и под предлог, че трябва да отсече клони за лък, тръгна към храстите. „Дали не ми се подиграват?…“ — мислеше си той. Ако знаеше, че никой няма да си даде гласа за Ашот, Хасо, разбира се, щеше да му даде своя. Срам, голям срам! На мястото на Ашот той сигурно щеше да потъне в земята…
Но, изглежда, че и самият Ашот имаше точно такова желание. Сякаш забиха нож в сърцето му. Той беше оскърбен не пo-малко, отколкото братът на Ануш Моси23, когото на една сватба Capo поваля по гръб пред цялото село.
— Не се сърди, Ашот — обърна се приятелски към него Гагик. — Това е само за по-добро… За тебе е полезен такъв урок. Ето и мене не ме избраха, нали? Но аз не се обиждам… Не всеки може да бъде водач! Зная, че ти не очакваше това. Но така става винаги, когато ръководителите прекалено се възгордеят. На такива ръководители може и нищо да не казват направо в очите, защото се страхуват от тях, но още на първите избори ги провалят позорно. Ами тъй де!… — Гагик се опитваше да премине на обичайния си полушеговит тон. — Хайде, Ашот, не увесвай нос! Нищо страшно не се е случило. Ставай, време е да се преселваме в новото жилище…
Никой не каза повече ни дума. Хасо наряза клони и направи нещо като носилка. Сложиха на нея Саркис и момчетата го понесоха към Яребишкия хълм.
— Много ли боли? — попита загрижено Шушик, която вървеше до носилката.
Саркис се усмихна — печално, но признателно. Боли, разбира се, че боли. Но може ли да има за болния по-добро лекарство от добрата, грижовна дума на приятеля?…
СЕДМА ГЛАВА
Хасо се оказа необикновен началник — на никого никакви заповеди! Като видя например, че Шушик трепери и едва стои на краката си, сам отиде под стария орех и донесе такъв куп сухи листа, че момичето почти потъна в меката и топла постеля.
— Трябват ни още много такива листа — каза сякаш на себе си той и като погледна слънцето, почеса се по тила.
— Защо? — попита Гагик, който следеше с интерес всяка постъпка на овчарчето.
— Защо ли? Входът трябва да се намали, иначе болните няма да издържат.
— Ние имаме един болен и той лежи зад огъня, няма да замръзне.
— Не, изглежда, че и Шушик се е разболяла — тихо и тъжно каза Хасо. — Глина нямаме, ще трябва да уплътняваме стените с листа. Не е здраво, но пък ще запушим всички цепнатини и дупки… Ще стане по-топло…
И тъй като в това каменисто и безводно място действително не само глина, но и кал не можеше да се намери, предложението на Хасо трябваше да бъде прието.
Новият ръководител не викаше никого със себе си, ала когато пак тръгна за листа, след като завърза ръкавите на ризата си и по такъв начин я превърна в торба, Ашот и Гагик излязоха след него.
Момчетата донесоха много листа, сложиха ги пред пещерата и Хасо се залови за работа. Без да чакат обяснения, другарите му повтаряха онова, което вършеше той. Събираха камъни, по възможност гладки и плоски, и ги нареждаха на прага на пещерата като зид, широк около половин метър. След това вместо цимент или глина слагаха дебел пласт листа, а отгоре — пак камъни. Така се издигаше стена, която стесняваше входа на пещерата.
Когато стената беше достатъчно висока, Хасо спря, избърса потта си и каза пак така, сякаш на себе си:
— А сега ще трябва да се направи същата стена и от другата страна. Между стените ще остане тесен проход. И това ще е вратата…
Край пещерата и по-долу, под нея, имаше много камъни и работата спореше. Ашот се трудеше мълчаливо, съсредоточено. Гагик го поглеждаше изпод вежди и се усмихваше. „Колко е обиден!…“ — мислеше си той. Но това, че Ашот беше „обиден“, помогна много. Изцяло погълнат от работата, той се движеше напрегнато, нервно, мъкнеше такива камъни, каквито Гагик не би могъл дори да помести…