Когато стените станаха високи около метър, Хасо взе два пръта, издялани предваритлено, и ги постави отгоре един до друг като напречни греди. Намерението му ставаше все по-ясно: трябваше сега да наредят камъни и върху тези греди, та да остане тесен и нисък отвор, през който да може да мине само един човек, и то приведен.
Гагик искрено се радваше, като гледаше, че работата върви, но му беше и мъчно, че няма на кого скришом да намигне: „Е, виждаш ли какъв излезе моят кандидат?“ А не можеше да го каже на Ашот!
Ала езикът толкова го сърбеше, че забравил неприятностите около изборите, той не се сдържа и все пак намигна на Ашот. „Видя ли на какво е способен този мълчаливец?…“ — питаше неговият поглед.
Ашот само изгледа накриво Гагик и нищо не каза.
Между това работата се усложни. Сега камъните и листата трябваше да се слагат вече на голяма височина: ръцете не можеха да достигат, а и трудно беше да се вдигат камъните. Наложи се да трупат купчина, на която Хасо се качи. Той нареждаше, а другарите му подаваха строителния материал.
— Там, горе, да не зазидаш съвсем, да оставиш отвор за дима — разтревожи се Гагик.
Хасо се усмихна: „Като че ли аз не зная!…“
Децата привършиха стената доста късно, вече при светлината на огъня. Не стана лоша — дебела, набита плътно с листа. Студ през нея не ще проникне. Само че не беше много здрава: да я бутнеш — ще се събори… Значи, при влизане и излизане от пещерата трябва да внимават да не я докосват…
Когато всичко беше свършено, Хасо повика Бойнах и заедно с него слезе в Дъбравата.
— Къде, Хасо?… — извика подире му Гагик.
— За дърва…
— И това ми било старши! Нищо не казва!… Досещай се сам какво да правиш. Иначе не може…
Ашот и Гагик също решиха, че трябва да отидат за дърва. Но те не тръгнаха към Дъбравата, а към злополучната пещера, откъдето ги беше изхвърлил потокът. По-долу от нея имаше доста съчки, повлечени от водата и заседнали около храстите.
Когато момчетата се върнаха, Хасо се беше вече прибрал. Седнал край огъня, той кърпеше с дървено шило съдрания си цървул.
Шушик спеше на топлата си постеля, но много неспокойно. Страните й горяха. Изглежда, че имаше висока температура.
Скоро се събуди и поиска да пие.
А какво да и дадат да пие? Можеха както винаги да нажежат камъни и да ги поставят в сняг, но…
— Студената вода ще и навреди. Добре е да и дадем чай… — мрачно каза Ашот.
— Чай! Но в какво да го възварим? Откъде съд?… Пък чай откъде? — обади се Гагик.
— Не е трудно да се направи съд — вдигна глава Саркис. — Помниш ли, ние сме чели в училище как са изработвали съдове в предисторическите времена.
— От глина?… Но къде ще намерим глина в тези скали? — сви рамене Ашот.
— А това какво е — не е ли глина? — понадигна се с мъка от постелята си Саркис и показа ръждивия камък до огъня.
— Глина ли?…
— Да, вкаменена глина… — И като видя, че не го разбраха, Саркис започна да обяснява.
Той се стесняваше, говореше плахо, дори мрачно. Нали за пръв път изобщо предлагаше нещо свое, за пръв път правеше опит да помогне с нещо на колектива. Затова и беше смутен, скован.
— Нима не е ясно — говореше той, — че тези ръждиви скали наоколо са все варовикови? А варовикът се образува в морето. Тук също по-рано е било море, значи, трябва да има и глина. Нанасяли са я планинските потоци и под налягането на водата тя се е вкаменила. А по-късно и земните пластове са я притискали…
Другарите слушаха внимателно Саркис. Те знаеха, че той обича геология и мечтае след завършване на училището да постъпи в геоложкия факултет на Ереванския университет. Не случайно беше предложил на Хасо вместо кремък някакъв жълтеникав камък. От камъни той много разбираше.
— Да, но сега все пак това е камък, а на нас камък не ни трябва, трябва ни глина… — заяви Ашот.
— Ами ако го сложим във вода, ще омекне ли? — попита Гагик.
— Ще омекне — потвърди Саркис, но веднага побърза да добави: — След много столетия, разбира се, ще омекне. Но ако намерите някъде наблизо влажно място, там може да има такива камъни, превърнати вече в глина.
И Саркис с лека въздишка се изтегна на постелятa. Такъв дълъг разговор го измори — беше още много слаб.
— Ох — удари се по челото Гагик, — та нали тази дяволска вода векове наред е текла от пещерата!… Да отидем, деца, там под тръстиката сигурно има глина!…
Саркис се усмихна и кимна, потвърждавайки предположението на Гагик.
Децата взеха тлееща главня, а Хасо измъкна от постелката си няколко елови клони. Като се препъваха в тъмнината, те стигнаха до Върбалака, запалиха там еловите клони и при светлината им започнаха да скубят с корени тръстика. Ровеха с остри пръчки влажната земя, но не намираха глина, а само растителен хумус, натрупан тука в продължение на много, много години.