Еловите факли догоряха и угаснаха. Хасо запали огън и продължи да копае ту тук, ту там.
Малко по-долу от тръстиката потокът, избликнал от пещерата, беше поизровил склона. При светлината на огъня Хасо забеляза на това място червеникава ивица. Разчопли я с ръка: глина!… Момчето грабна каменната мотика и започна бързо да копае.
— Какво правиш там, Хасо? — извика му отгоре Гагик. — Нищо ли не излиза? Не е ли по-добре да си тръгваме?
— Какво мога да правя? Глина копая — обади се невъзмутимо момчето.
— Глина ли?… Мили мой! А защо мълчиш, защо не казваш нищо?!
— Че какво има да се говори? Трябва да се работи… Ашот и Гагик слязоха долу и като видяха жълтата глина, се заеха усърдно да помагат на Хасо.
— Какви съдове само ще си имаме! — възхищаваше се предварително Гагик. — Такава грънчарница ще направя, че… Ей, момче, да беше взел поне пример от кокошката: снесе яйце и като се разкудкудяка, целият свят ще разбере. А ти?… Такова съкровище си намерил, а мълчиш!
Скромността на Хасо не за пръв път учудваше Гагик.
Колкото по-дълбоко копаеха, толкова по-влажна ставаше глината, а на половин метър дълбочина тя беше съвсем мокра.
— Джан! — зарадва се Гагик. — Хайде да копаем по-дълбоко, тук може и вода да намерим!
— Не, тук само се е просмукала водата, която избликна наскоро от пещерата — изказа мнението си Ашот.
Всички взеха по една голяма буца глина и се върнаха в пещерата. По пътя Гагик отряза двадесетина върбови пръчки.
— Можеш ли да плетеш кошници? — обърна се Гагик към Хасо.
— Никога не съм плел — призна си овчарчето.
— Няма значение, хайде да месим сега глината.
Двамата се заеха мълчаливо за работа, а Гагик седна по-настрана и неусетно задряма. Но след няколко минути само той поотвори едното си око като заек и каза:
— Виждам, че без мене сте за никъде. Да съединим, Ашот, моя ум и твоята сила и няма да пропаднем. Дайте насам пръчките.… А вие през това време месете глината.
ОСМА ГЛАВА
Гагик взе върбовите пръчки, очисти ги от листата, заби краищата им в земята и започна да плете нещо. Той работеше така бързо и сръчно, сякаш цял живот само с това се беше занимавал. А Гагик наистина беше плел кошници в къщи: големи, в които носеше слама на кравата, и малки — за плодове и зеленчуци. Всяка есен всички в семейството — баща му, майка му и той — пълнеха кошниците с кехлибарено грозде, с домати и други плодове, които раждаше в изобилие плодородната почва на Араратската долина.
— Знаеш ли занаят, никога няма да загинеш — заяви делово Гагик, наведен над изделието си. — Слушайте каква приказка ще ви разкажа, И без това днес е мой ред. Приказката ще е от полза и за тебе, Хасо, а особено за нашия приятел Саркис. Виждате ли го, също като лисицата, преструваше се на умрял, а наостри уши да слуша мъдрите ми слова (и наистина по бледите устни на Саркис заигра лека усмивка). И така… В отколешни времена Вачаган, единственият син на царя на нашия Авхански край, когато се връщал веднаж от лов, срещнал девойката Анаид, дъщеря на овчаря от село Хацик.
Toй я помолил да му даде вода да се напие, но водата не само, че не утолила жаждата му, а запалила цял пожар в сърцето му. А и как да не пламне пожар, Хасо джан? Тази Анаид не била девойка, а кошута, истинска кошута… Очите й тъмни като моите, веждите й — с длето сякаш източени, като на нашата Шушик, косите й — до кръста… Девойка — стройна като топола. Била смела и умна. Дори старците от село Хацик ходели да искат съвет от нея. Как да не се влюбиш. Влюбил се в нея и царският син Вачаган и като всички влюбени — загубил си ума. Застанал пред майка си, царицата, и… „Избирайте — рекъл, — или ми я вземете за жена, или ще отида в манастир, отшелник ще стана…“ Я ми подай онази пръчка, Ашот. Какво сте зяпнали? Като ще слушате — слушайте, ама и глината месете. Баба ми умееше хем да преде, хем с дядо ми да се кара… А. Шушик джан, ти се усмихваш? И ти, значи, слушаш? Слушай, слушай… Докато разказвам, ще направя и съд за твоя чай. И така, отстъпил царят пред сина си и изпратил царедворци в село Хацик да искат дъщерята на овчаря. Но да видите каква горда излязла тая девойка! „Не искам да стана жена на царския син!“
— Охо! — възкликна Хасо, който слушаше с голям интерес приказката на Гагик.
— Да, чисто и просто отказала. „Ако царският син иска да ми стане мъж, нека по-напред научи някакъв занаят!“ Казват й: „Слушай, момиче, той е властелин на цялата страна, всички му служат, защо му е занаят?…“ А тя: „Кой знае какво може да се случи. Може слугата владика да стане, я владиката — слуга…“ Виждате ли колко мъдри са били ония, които са измислили приказката! Сбъдна се предсказанието им!… Казала това Анаид и добавила: „Какво, че е царски син?… Току-виж, някой прекрасен ден останал без царството си, от какво ще живее тогава?“ Ти слушай, Саркис джан, това и за тебе се отнася… Ти сигурно си казваш сега на ума: „Пак ме заядоха…“ Не се обиждай, братко, тук няма място за обида. Сам виждаш — Ашот може да преживее от лов, аз — от кошници, Шушик — ще пере дрехи, Хасо — ще пасе овце… А ти какво ще правиш? Да, златни ръце има занаятчията!… Погледни само каква кошница направих!