— Какво станало после, Гагик? — попита нетърпеливо Шушик.
— И тъй, от мъка царският син Вачаган започнал да учи занаят. Минала година и той вече умеел да тъче плат от сърмени нишки. Изтъкал плата, ушил от него разкошна блуза и я изпратил на Анаид. Гледа девойката, че царският син… наистина направих чудна кошница… Ух, каква кошница!… Блуза, блуза!… — поправи се Гагик и с удоволствие забеляза по лицата на другарите си, че бяха забравили временно неволите си. И болните — и те дори слушаха. — Съгласила се Анаид. Вдигнали сватба от разкошна по-разкошна. Цялото село Хацик замирисало на шишкебап. Тогава царският син Вачаган казал: „Докато не дойде по-малкият ми брат Гагик, няма да вкуся от шишкебапа…“ Откъде е можел да знае, че Орат му Гагик се превива от глад тук в Барсовата клисура?… Но хайде да не ви мъча.
Не минали няколко седмици от сватбата и царят и царицата умират; на трона се качва синът им Вачаган. Тъкмо по това време по селата и градовете започнали да изчезват неизвестно къде хора. Също като нас: вървяхме си от фермата за селото и изведнъж се изгубихме, озовахме се в някаква тъмна дупка като тая Барсова клисура.
Новият цар си казал: „Я да отида да обиколя страната си, да видя какво има и какво няма в нея, може да узная къде се губят поданиците ми.“
Оставил Анаид на трона, а той облякъл селски дрехи и тръгнал да скита из своето царство, да види нуждите на народа. А с народа покрай жена си, дъщерята на простия овчар, той се отнасял добре… Старите хора казват — прекъсна разказа си Гагик, — че любовта променяла хората. Не зная. Някой от вас изпитал ли го е? Не? Още по-добре, че иначе няма да спи нощем и ще отслабне…
Дошъл Вачаган в град Перож на брега на Кура. В този град живеели персийци езичници. Имало и арменци.
Излязъл Вачаган на пазара. Гледа — насреща му върви брадат човек, главният жрец, а след него и други жреци. Купуват разни стоки, опаковат ги на денкове, а денковете дават на носачи.
Взема един денк и Вачаган и тръгва подир носачите. Иска заедно с тях да влезе в покоите на жреца, да види какво има там… Вървят те, вървят, излизат извън града. Стигат до една крепост, заобиколена със стени. Отварят се железни порти, пропускат носачите и пак се затварят. „Ама работа! мисли си царят. — Дали не попаднах в клопка?“ Отвеждат носачите в подземие. Там, под ударите на камшици, работят стотици хора. Работят почти на тъмно — в ковачници, в тъкачни и дърводелски работилници… Всички голи, всички изпити, слаби като скелети. Трепят се до изнемогване, докато се държат на крака. Падне ли някой, хвърлят го в големи медни казани, варят го и хранят живите с това месо… А от тези адски подземни работилници жреците изнасят различни стоки, продават ги по градовете и трупат богатства.
Който от пленниците знаел занаят, получавал работа, който не знаел — отивал „за месо“…
Вачаган, като „по-тлъстичко месце“, щял да отиде при касапина… Но се примолил: „Не ме убивайте, аз ще изтъка от сърма такъв плат за вашия главен жрец, че цена няма да има!“ — „Добре — рекли, — тъчи.“ — „Ала ми трябва светла стая, за да могат очите ми да различават цветовете.“ Дали му стая. „Сега — рекъл — не ме хранете с месо — ще умра, ако ям, и вие много ще загубите. За плата, който ще изтъка, ще ви дадат злато сто пъти по-тежко, отколкото тежи самият той.“ — „Ами ако не го продадем на тази цена?“ — „Отсечете ми тогава главата…“
Жреците се съгласяват. Започват да хранят Вачаган с млечни продукти и зеленчуци. А той работи, тъче такъв чуден пъстър плат, с такива заплетени, изкусни шарки, че само онзи, който ги проумее, може да разбере езика им. Но да не помислите, че Вачаган е бил от онези егоисти, които мислят само за себе си… — каза Гагик, като прекъсна за минутка разказа си. и всички, разказвачът също, се постараха да не погледнат при тези думи към Саркис. — За помощници — продължи Гагик — Вачаган поискал десет работника, макар че не му трябвал нито елин. Дали му жреците и помощници, и тях също хранели. Нямало що: майсторът така високо оценил платя си. че сън не хващало жреците от нетърпение. А Вачаган, който се отървал временно от секирата на палача, постоянно окуражавал „помощниците“ си: „Дръжте се, и за нас ще се отвори някоя врата, няма да останем все в Барсовата клисура я!“