Гагик стана и тръгна неуверено към изхода на пещерата. На вратата се спря и загледан в мрачните очертания на далечните планини, съжали, че няма такова смело сърце като Ашот.
Сега това му беше особено неприятно. През деня той бе забелязал близо до пещерата малинови храсти. Знаеше, че от корените им овчарите и ловците приготвят вкусен и лековит „чай“. Но как да отиде до храстите? Направи няколко крачки, но наблизо нещо изшумоля и той не видя как се върна в пещерата.
Намерих малинови храсти, Хасо, но жалко, че ножът не беше у мене. Иди. моля ти се, да нарежеш коренчета — това е хубаво лекарство при простуда… А каква нощ е, Ашот! Сърцето ми казва: иди, качи се на върха, намери там заспалите яребици и ги излови една по една…
— Да не си посмял да отидеш — разтревожи се сериозно Шушик.
Ако Хасо позволи, тозчас тръгвам… Какво? Да не ходя ли? Защо да не ходя? Да, вярно, аз трябва да пека гърнето… Хасо, какво те помолих?…
Хасо стана живо. Нали малиновият корен трябваше най-много за Шушик! И той извади от огъня горящ клон и изскочи от пещерата.
Шушик пак се почувствува зле и помоли да й дадат вода.
— Ей сега, ей сега, мила. Такъв чай ще ти направя, че изведнъж ще се изпотиш и всичко ще ти мине — успокояваше я Гагик.
Той извади гърнето от огъня и още веднаж внимателно го разгледа. То беше много грубо изработена, крива, безформена съдина, каквито са правели вероятно само първобитните хора, облечени в животински кожи.
— Формата не е важна, мила, важно е съдържанието — говореше Гагик, докато въртеше в ръцете си гърнето. — Сега в този крив съд ще запаря такъв вкусен чай, че да пиеш, да пиеш — да се не напиеш… А като съмне, ще хвана яребица и ще ти сваря супа…
ДЕВЕТА ГЛАВА
Нощта мина спокойно. В тази пещера беше много по-удобно и по-приятно за спане. По наклонения свод димът от огъня излизаше плавно и леко навън, а на тесния вход Ашот вечер окачваше палтото си и вътре ставаше топло като в стая.
Наистина саможертвата на Ашот предизвикваше протестите на другарите му, но той постъпваше правилно: вместо да топли само него (и пак щеше да му е студено), палтото топлеше седмина: петте деца, кучето и… таралежчето.
А таралежчето, това бодливо кълбенце, по цяла нощ сновеше из пещерата и крадеше сухи листа за гнездото си. То вършеше това много хитро: търкаляше се в листата, набождаше ги по иглите си и бягаше в тъмния ъгъл на пещерата. Там хвърляше товара си и се връщаше за нов.
Въпреки главоболието и мъчителната треска Шушик не можеше да гледа равнодушно дяволиите на своя любимец. Бойнах също наблюдаваше с любопитство как таралежчето се щура насам-натам, но не смееше да се приближи до него. може би защото нежният му нос все още пламтеше от бодлите.
Сутринта не само болните, а всички пиха тъмен чай от малинови корени. Но ужасният глад, позалъган от печения таралеж, тази сутрин пак се обади.
Беше деветнадесетото утро в Барсовата клисура.
Децата бяха станали рано и се въртяха безпомощно, понеже не знаеха откъде да започнат. Избраният старши Хасо както винаги мълчеше. Той беше свикнал да изпълнява каквото му възложат. За него ли беше да заповядва?… Новата длъжност просто му тежеше и щеше да се радва, ако можеше да се отърве от нея.
Гагик схващаше положението на Хасо. „Колкото и да е високомерен, Ашот все пак има организаторски способности.“
Реши да поговори с другарите си, да върнат Ашот начело.
След като поговори шепнешком с тях и получи тяхното съгласие, Гагик се обърна към Ашот:
— Ние постъпихме правилно, че те свалихме. Масите никога не грешат — пофилософствува той между другото. — Но аз все пак мисля, че ти ще бъдеш както по-рано наш вожд — ти си и най-силен, и най-смел от всички… Трябва да знаеш, че направихме повторно избори, само за да сломим високомерието ти…
Сякаш камък падна от сърцето на Ашот. „Не, Гагик си е все същият! Какви ти лични сметки, каква ти завист? Само разни глупости ми се навират в главата!“ — помисли си той.
Но най-много от всички сякаш се зарадва Хасо.
— Да — подхвана той, — не е моя работа да командувам… Аз пак ще дам гласа си за тебе, Ашот. Онова, което беше тогава, не се смята…
Не, другарите му желаят само доброто! Това е ясно като бял ден, то личи от отношението им към него, чете се в очите им…
И Ашот усети как в него се пробужда някакво топло чувство към тях, някаква нова любов, а заедно с нея и уважение… А щом уважаваш един човек, щом цепиш достойнствата му, гледаш на него като на равен. И тук няма място за грубост, за презрителна дума, поглед, жест…