Така разсъждаваше сега Ашот и от тези мисли душата му се очистваше от лошото, което я гнетеше.
— Добре — каза той смутено. — Но какво командуване? Ще работим заедно… Ако…
— Ха така! — зарадва се Гагик. — Точно тези думи чакахме от тебе.
— Това е вярно — продължаваше Ашот. — Но организираност все пак трябва да има. Баща ми казваше, че — когато в армията възложат задача на двама души, единият от тях непременно е старши. Така че, ако понякога съм по-суров не се обиждайте… А сега по нашите работи. — Вече решихме, разчистването на пътеката се отлага. Лошото е, че потокът отнесе най-необходимите ни неща. — оръжието ни… Как ще си набавяме храна за болните?
Разговорът беше прекъснат от слабата въздишка на Шушик.
— Вървете да разчистите пътя — простена тя, — тук не може да се живее
Ашот погледна въпросително Гагик. Но както винаги той се измъкна с шега:
— Как! Нали ти обещах, че ще те нахраня със супа от яребица? Мъжът трябва да държи на думата си!…
— Иди, иди, Гагик… Нищо не ми се яде… — обади се болната. — Нищо не ми трябва… Само дано по-скоро разчистите пътя за дома…
„Вярно, ако открием пътя, ще има и супа, и шиш-кебап. Ще има живот!… Тогава защо да оставяме главното и да се занимаваме с празни работи? Да не беше ни забавила водата, отдавна да сме очистили пътеката. А и болните попречиха…“ — мислеше Ашот.
— Пътя, по-скоро разчистете пътя!… — пак проплака Шушик.
„Добре — реши в себе си Ашот, — ще отидем да потърсим по пътя плодове, а може и да поработим малко, поне за успокоение на болните.“
Същото мислеше и Гагик.
— Трябва да си дадем вид, че работим на пътеката — прошепна той на ухото на Ашот, — иначе това момиче съвсем ще се отчае. — И добави гласно: — Добре, супата се възлага на Хасо. Чувай, момче, качи се нагоре, насипи зърна и повикай: „Пили-пили, пили-пили!“ Хващаш една ярчица — ето ти супа!… — пошегува се Гагик. — Ашот, да тръгваме!
Хасо остана в пещерата. Той седеше до притихналата Шушик и се ослушваше в радостните гласове на яребиците, които посрещаха там горе утрото на новия ден. Птичите гласове се чуваха съвсем наблизо — само излез и чакай сгода! Но как да постъпи, как да улови поне една яребица?
Не, трябва все пак да опита щастието си.
Той седна настрана и докато Шушик спеше, дълго си игра, но направи прашка. После излезе от пещерата и се заизкачва нагоре по височината. След него едва-едва се влачеше Бойнах.
Макар че Хасо се смяташе добър стрелец с прашка, нито една яребица не пожела да се убеди в това.
Всички искаха да живеят. Но затова пък в скалите намери орел със счупено крило, и то беше истинско щастие!
Чак до обяд момчето преследва огромната птица. Замеря я с камъни, на няколко пъти пада, разрани си колената… Но птицата не успя да хване.
Може би му пречеше това, че над главата му непрекъснато се виеше голям лешояд — стар орел с бяла шия и с бели „шалвари“ на краката.
Той връхлиташе с пронизителни крясъци над момчето и го плашеше. Вероятно беше другарят на ранения.
Провирайки се между камъните след бягащата птица, Хасо викаше непрекъснато Бойнах, като разчиташе на неговата помощ. Но напразно: орелът се завираше в такива пукнатини, където и кучето дори не можеше да се пъхне.
Най-после Хасо успя да улучи птицата с прашката си и тя се простря безжизнена между камъните на една издадена скала. Но за да стигне до скалата, човек трябваше поне да е сит. А краката на Хасо се подкосяваха от глад. Пък и толкова се измори, докато гонеше безуспешно яребиците, че сега лежеше запъхтян върху камъка и нямаше сили да слезе в процепа за богатата си плячка.
И все пак сърцето на Хасо тупкаше от радост. Та нали лешоядът, както ще каже Гагик, е три-четири кила чисто месо. И супа за Шушик ще има, и другарите ще похапнат. A като придобият сили, отново ще могат да се заемат с пътеката — пътя към свободата… Ето каква роля трябваше да изиграе убитият от Хасо орел!…
И овчарчето така се обнадежди, че както беше легнало, веднага започна да къса листенца от дъхавата мащерка, която растеше край него. Чудесна подправка за супата!… Изгладнялото момче сякаш вече надушваше апетитната и миризма!
— Бойнах — помоли мило кучето си Хасо, — иди, Бойнах джан, донеси — и посочи с поглед орела.
Бойнах разбра. Слезе внимателно по острите камъни и с радостно скимтене нали и той щеше да получи пай от плячката! — улови здраво птицата със зъби. Как се разтрепера, как се развълнува гладното куче, почувствувало горещата кръв, от която му се замайваше главата!
Но ненадейно върху кучето като бомба от небето се стовари старият орел. Острите му нокти се забиха в гърба на Бойнах. За миг силната птица вдигна из-мършавялото псе във въздуха, но тутакси го изпусна — все пак то беше голямо овчарско куче.