Бойнах се свлече със скимтене от скалата и изчезна сред чукарите, а изпуснатата птица увисна на такава висока канара, че само крилато същество можеше да я снеме…
— Ах, Бойнах джан, ах, братко мой!… — извика отчаяно Хасо и забравил слабостта си, побягна надолу.
Но за голяма негова радост Бойнах беше жив. Клекнал на меката шума, той гледаше стопанина си с добри, топли очи и скимтеше изплашено.
Хасо прегледа кучето, изправи го на крака, опипа шията му, хълбоците, накара го да походи. Нищо му нямаше — костите му бяха здрави. Само от гърба му течеше кръв. Там имаше доста дълбока рана — следите от острите нокти на орела.
— Бойнах, миличък, и ти попадна в числото на нашите болни… А какво ще те правя? С какво ще те лекувам и храня?… — жално говореше Хасо и прегръщаше кучето. — Как ще преживееш без храна?…
И овчарчето пак погледна към скалата, където лежеше мъртвата птица. Старият орел се виеше над нея и надаваше призивни викове. Той като че ли все още Се надяваше, че другарят му ще се вдигне и ще полети след него…
„Ах, Шушик джан — спомни си Хасо, — ти сигурно чакаш обещаната супа… А Ашот и Гагик? Горките момчета!…“
Светлите изгледи, които до преди малко се рисуваха пред Хасо, сега потъмняха. Момчето вдигна глава и погледна към отсрещния склон. Там, на белия снежен фон, се движеха две тъмни фигурки. Виждаше се как размахват ръце и по склона на планината се свличаше сняг.
Този склон сякаш нарочно беше изложен на запад и зиме слънцето залязваше, без да го е стоплило. Ах, защо тази Дяволска пътека не минаваше по южните склонове, по които вече нямаше сняг! Колко по-лесно щеше да е всичко!
Отдалече Хасо виждаше как от време на време другарите му престават да работят, сядат, поглеждат настрани. Дали не търсят него?…
„Гладни са… Ах, на кой ли камък да си разбия главата!“ — измъчваше се Хасо.
Погледна пак към скалата, където лежеше орелът. Но как, как да го вземе оттам?…
Опита се с камъни да свали птицата от скалата, но те не достигаха целта. И изведнъж пак се чу шумолене на криле. Беше се върнал старият орел. Кацнал на скалата, той дърпаше с клюн другаря си, искаше да го съживи, да го накара да полети в небесната шир. Но онзи не отвръщаше на молбите му. В отчаянието си орелът надаваше такива жални, сърцераздирателни крясъци, че беше ясно колко тежка е за него тази загуба.
Овчарчето долу едва не заплака заедно със стария орел. То беше потресено от тази дълбока скръб.
„Колко лошо постъпих!… — мислеше си сега суеверното момче, като си спомняше думите на баща си, че всяко живо същество е създадено от бога и има сърце. — Бог ще ме накаже за това…“
ДЕСЕТА ГЛАВА
Преваляше пладне, когато Ашот и Гагик, изтощени и гладни, се върнаха от хълма. Едва стигнаха — по-скоро се довлякоха — до пещерата и още на прага се строполиха на земята. От горчивия опит се убедиха, че не може да се работи с празен стомах.
Слънцето топлеше като нежна майка. Човек можеше да се излегне под лъчите му и в унес да забрави всичко на света, дори глада. Но глада децата не можеха да забравят. Също като зъл демон разкъсваше той вътрешностите им, не им даваше покой.
„Не донесе ли поне нещичко?“ — питаха погледите на момчетата, а Хасо, навел виновно глава, мълчеше.
Искаше му се да разправи всичко онова, което му се бе случило днес, да каже, че ще отиде да потърси някакви плодове. Но какъв смисъл от обещания, щом не може да ги напълни?
— Бойнах едва ли ще остане жив — неочаквано каза с глух глас момчето.
— Какво се е случило?
Хасо разказа накратко всичко.
Състоянието на Бойнах наистина от час на час се влошаваше. Децата отделяха от залъка си и хранеха усилено безсловесния си другар с плодове. Но и това не помагаше.
Отнесоха го в пещерата, сложиха го до огъня на мека постелка от листа, покриха го с дрехи…
В пещерата имаше вече трима болни.
— А за Шушик не направихме нито супа, нито лекарство против настинката — сепна се Ашот и изведнъж скочи от мястото си.
— Къде? — полюбопитствува Гагик.
— Искам да убия червенушка. Ще изпробвам силата на нашите ластици — каза Ашот.
След като потокът отнесе всичко, на децата бяха останали само ластиците. И момчетата ги носеха в джобовете си.
— От няколко дни не съм виждал червенушки — обади се мрачно Гагик.
— Имаше много в клисурата, помниш ли? Сега са някъде другаде. Ето какво мисля аз…
И Ашот, който по-рано просто би заповядал да го последват, сега изложи подробно предположенията си къде може да са се преселили червенушките.