… В природата всички явления са тясно свързани. Натъкнеш се на нещо — намираш обяснение на друго, а това друго ще ти обясни трето. И така безкрай. Ето например: щом в клисурата има толкова много червенушки, значи, има и къпинови храсти; а щом има храсти, следва да има и къпини… Къпината расте винаги във влажни долове. Но сега всички долове са покрити със сняг, значи, птиците се крият на други места. А може някъде храстите да са се подали изпод снега? Значи, птиците летят натам, да търсят сухи плодове, което именно трябва да се докаже. Ако се тръгне по следите им, могат да се намерят къпинови и малинови храсти, чиито плодове, както е известно, лекуват настинка.
Така приблизително говореше Ашот и на момчетата се стори, че е разумно. Станаха без колебание и излязоха от пещерата.
Ашот и другарите му слизаха по десния рид на клисурата, по склона, обрасъл с дъбове, сред които се извисяваше и старият орех. Това беше вече познатата им Дъбрава.
Малко по-долу се издигаше скала, неизвестно по какви причини и как откъснала се от планинския рид. Децата я нарекоха „Самотница“. Ръждивият цвят на скалата свидетелствуваше, че е изцяло варовикова.
Тъкмо тук, в плодородната долчинка, притисната между скалата и главното планинско бърдо, момчетата намериха червенушки, които подскачаха в храстите.
Много камъчета запратиха те с ластиците си в Къпинака (така кръстиха мястото), но напразно. Улучиха само една птичка. В замяна на това пък на храстите имаше в изобилие сухи плодове. Повечето бяха узрели и окапали още през лятото. Но къпините не зреят едновременно. На един и същи храст някои плодове узряват и капят, а други едва започват да цъфтят. Последната „реколта“ беше отчасти запазена под неочаквано падналия дълбок сняг и плодовете бяха почти съвсем свежи. Сладко-кисели, те се сториха на децата необикновено вкусни. Наядоха се хубаво и набраха още няколко шепи. Наскубаха и корени от малина (по нея нямаше плодове) и си тръгнаха за „в къщи“.
Не бяха още успели да приготвят „малиновия чай“ и да дадат на болните, а навън беше вече тъмно. Колко къси бяха дните!… А им трябваха дълги, много дълги дни — колко работа им предстоеше да свършат!
В огромното глинено гърне се вареше птичка, не по-голяма от яйце. Едва ли можеше да има на света по-постна супа от тази. И все пак, наобиколили огъня, децата гледаха как завира в гърнето водата, душеха едва уловимата миризма на месо и настроението им се помрачаваше.
„Обядът“ още не беше готов, когато Хасо извади от джоба си няколко сухи джанки, откъснати някъде в клисурата, и ги пусна в казана.
— Сега вече ще стане истинска супа. Жалко, че вчерашният таралеж не е между живите — каза Гагик и като понижи глас, попита затворнически: — Дали да видим сметката на малкото на онзи еж, за който пазим такъв хубав спомен?…
— Я, я, какво си шепнете вие там? Да не сте споменали за таралежчето! Мислите, че не чувам ли? — понадигна се разтревожено Шушик.
— Ти си потна, лежи, лежи, хушке Шушик, аз няма да позволя… — Хасо накара Момичето да легне и оправи грижливо смъкналите се от нея дрехи.
И наистина „чаят“ изпоти Шушик. Децата засилиха огъня, затулиха входа на пещерата. Пушекът се носеше на кълба по тавана, но в легнало положение можеше да се диша сравнително чист въздух.
— Какво си направил, Хасо? Всичките листа от твоето легло си прехвърлил на моето… А ти на голи клони ли ще спиш? — възмути се Шушик.
Овчарчето мълчеше смутено, сякаш го бяха хванали в някакво престъпление.
— Сигурно таралежът ги е примъкнал: Хасо няма пръст в тази работа — „оправда“ овчарчето Гагик, като намигна на Ашот.
Когато обядът беше готов, Хасо извади от джоба си шепа сухи дъхави треви (беше ги набрал, докато мечтаеше за обяд от орлово месо), натроши ги и ги пусна в супата. Гагик, в ролята си на готвач, сне гърнето от огъня и го сложи пред Шушик. Гореща пара и аромат на джанки и треви изпълниха пещерата…
Вечерта беше спокойна, тиха. Но ето че Бойнах ненадейно заръмжа глухо и се спусна към входа на пещерата.
Хасо, а след него Ашот и Гагик скочиха от местата си.
Кучето стоеше на прага на пещерата с вдигната глава и заплашително ръмжеше.
Какво го беше обезпокоило?
Децата се ослушаха. Отдясно, откъм скалите, до тях достигаха някакви странни звуци, подобни на мяукане на гладна котка. Отначало бяха меки и тихи, но после се смениха от дрезгаво ръмжене, а след това и от рев продължителен, тайнствен, зловещ.
За миг на децата се стори, че вятърът бръсна и вие в процепите на скалите те не познаваха животни, които издават такива звуци. Скоро обаче разбраха, че не е вятърът. Ревът се повтори ясно, раздразнен и злокобен.