Гагик се учуди. „Откъде знае Саркис такива неща?…“ — помисли той, но нямаше време да го разпитва. Сложи костенурката върху жарта и скоро в пещерата замириса на печена кост.
Саркис беше прав: сега черупката отдолу на корема на костенурката се поддаваше леко на ножа и се отваряше по шевовете. Гагик я махна като капак на кутия и оголи тялото на костенурката, потънало в жълтеникава тлъстина. Само в краката на животното, къси и дебели, имаше костички, единствени в целия организъм. Черупката и заменя и гръбнака, и гръдния кош.
След около един час приготовления Гагик се развика от прага на пещерата:
— Ашот, Хасо, идвайте, идвайте! Агнешката супа е готова!
Обаче хитростта не успя. Шушик се събуди и като видя празната черупка до огъня, се възмути:
— Варите разни гадости и ги наричате агнешка супа!…
Колкото и да се мъчеше Гагик да успокои момичето, все не успяваше. Едва когато дойде Ашот и разказа колко хубаво нещо е супата от костенурка и че в Европа такава супа се смятала за деликатес, момичето се поусмири. Гагик наистина се усъмни в правотата на разказа. Но Ашот предаваше думите на баща си. А бащата на Ашот стигнал през войната чак до Берлин, прекарал там цяла година и видял как немците и другите чужденци ядат супа от костенурка…
Всичко това беше истина, но… силата на навика е страшна. И само суровите условия на Барсовата клисура — гладът и страхът от гладна смърт, можеха да сломят този навик. И затова всички, с изключение на Шушик, бързо станаха горещи привърженици на месо от костенурки.
Ала в края на краищата и Шушик се предаде. Вкусната месна супа не се нуждаеше от похвала и когато момичето я опита, не каза вече нито дума.
Докато обядваха, Гагик също се впусна в размишления върху необикновената находка.
— Слушай, Ашот, как е възможно това? Уж падна дълбок сняг, а костенурката и таралежът още не са заспали… Защо?
— Наистина падна сняг, но животното усеща, че още е есен. Сигурно по времето чувствува или по това как грее слънцето. Баща ми казва, че има зими, когато до януари не пада сняг, а мечката все пак заспива. Това значи, че тя познава времето не по снега, а по някакви други признаци. Или по инстинкт разбира, че зимата е дошла…
Ашот беше отново в стихията си. Беше сит, пък и говореха на любимата му тема, как ще мълчи! И той се разпали и разказа на другарите си много интересни неща за дивите животни през различните годишни времена.
— Дивите кози например устройват „сватбите“ си в началото на декември, а малките им се раждат през топлите пролетни дни. И това никога не се променя, дори ако завали неочаквано сняг през септември и есента е снежна. Нищо не ги обърква, знаят си те времето. Че нали ако козлетата се появят на бял свят през зимата, ще загинат от студовете…
Обратното явление също не може да излъже козите. Ако до февруари не завали сняг и есента продължи, козите пак ще определят времето си и козлетата също така ще се родят през топлите дни.
— Разбрахте ли сега защо костенурката и таралежът не са заспали? — не без известна гордост попита Ашот.
— И нека не спят, миличките. Аз тези приятели утре ще ги изловя всички — един по един — перчеше се Гагик.
Като се нахранеше добре, той добиваше вяра. Ала не можа да изпълни решението си: непредвидени обстоятелства го принудиха на другия ден да се свре в дъното на пещерата и да стои там с димяща главня в ръце.
Когато децата след обяда пак отидоха на пътеката, а Шушик и Саркис бяха задрямали, спящото край огъня куче изведнъж скочи, подви опашка и се завря ужасено в ъгъла. То трепереше с цялото си тяло, а очите му, устремени към входа на пещерата, изразяваха неописуем страх.
Саркис вдигна разтревожено глава. Проследи погледа на кучето и видя на прага на пещерата отначало две мощни пъстри лапи, а след тях и цялото тяло на някаква огромна котка, преградила входа.
Звярът подуши въздуха, мръдна раздразнено мустаци, задраска с нокти по прага и лениво, но страшно се прозина…
От страх Саркис едва не припадна, но грабна инстинктивно от огъня горяща главня и я запрати по неочаквания гост.
Звярът се отдръпна и изчезна, а Саркис примря, синкавоблед от преживяното…
— Какво беше това?… Какво… — подскочи Шушик.
Но Саркис мълчеше, езикът му беше залепнал за небцето.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА