Появяването на „котката“ изведнъж обърка всички планове и дневния режим на децата. Този случай промени начина им на живот и влоши положението им. На другия ден те не смееха да излязат от пещерата — нито да отидат на работа, нито да тръгнат на лов.
Ашот си даваше безгрижен вид и поддържаше първоначалното си предположение, че звярът, който беше посетил болните другари, е дива котка — манул. Саркис обаче не беше съгласен с това.
— Каква ти дива котка! То беше звяр колкото малък тигър.
Ако Саркис беше казал така преди „изборите“, Ашот щеше да подметне пренебрежително: „На страхливеца и котката може да се стори тигър.“ Но сега замълча.
— Не съм срещал тигри по нашия край — просто-душно забеляза Хасо. — Дали не е било рис? Саркис, звярът нямаше ли кичурчета косми на върха на ушите си?
— Не, ушите му бяха като на котка, а главата — кръгла.
Да не е било пък барс?…
Едно беше ясно: какъвто и да е звярът, и той като децата е попаднал в плен на Барсовата клисура и не е можал да се измъкне. Иначе защо ще е останал тук?
Навярно хищникът се е нахранил хубавичко, заспал е в леговището си и не е забелязал онзи снеговалеж, който затрупа единствения излаз от клисурата. Така поне мислеше Ашот. Но най-ужасното беше, че тук за звяра нямаше никаква храна. Нали още с първите снежни виелици всички кози избягаха! В такъв случай не беше ли ясно, че сега той щеше да преследва тях, децата?… Това, че посред бял ден се беше осмелил да се намъкне в пещерата, вече говореше много: от глад звярът е станал безстрашен, дързък!
И така към опасността от гладна смърт се прибави още една — да станат жертва на неизвестния хищник.
Децата преместиха огъня по-близо до входа на пещерата, но скоро дървата се свършиха. Щат не щат, трябваше да излязат…
Пръв стана Ашот, а след него и другите. Взеха в ръце горящи главни и се спряха страхливо на прага на пещерата.
В клисурата по това време беше толкова светло и спокойно, че страхът им постепенно се разсейваше. Слънцето клонеше към покритите с вечни снегове склонове на Голям Арарат и хвърляше меки, топли погледи към земята. Под тях планината, чиито скали все още бяха покрити със сняг, сякаш лееше сълзи.
Всичко наоколо светеше, сияеше! Как можеше в тази ослепителна светлина да съществува зло? Можеше ли тук да се спотайва див, страшен звяр?…
— Вървете, не се страхувайте — насърчаваше ги Ашот. — Саркис, сложи в огъня тези мокри клони, нека пушат… Не бой се, до огън не се приближава дори лъв… Да вървим, деца. Добре все пак, че водата не отнесе първобитните ни сечива. Вземете ги, ще потрябват.
Въоръжени с каменната брадва, чука и боздугана, които намериха в изоставената пещера, децата слязоха в Дъбравата.
Тук те най-напред събраха съчки и запалиха огън. После се заловиха да кършат ниско нависналите дъбови клони. От опит вече знаеха, че клоните на дъб, който расте на слънчев склон, не са жилави, особено пък ако е стар. И тримата заедно увисваха на такива чепати, криви, обрасли с мъх клони и когато откършеха клон, радваха се, забравили за миг и глада, и дебнещия ги звяр.
Дъбовите дърва са лошо гориво. Те почти не дават пламък, а димът им е лют и задушлив. Но какво да правят, щом плодовите храсти и ниските дървета са така здрави и жилави, че се съпротивяват като закалена стомана! Пък и старият орех не се съгласява да отстъпи на децата нито едно от своите клончета…
Когато момчетата седнаха под дъба да си починат, Ашот каза:
— Сега без копие няма да можем. Щом в клисурата се е появил звяр, трябва да имаме такова оръжие, че като го срещнем, да можем отдалече да го сразим. А ето ви копия — вижте.
И Ашот показа цял храст млади дъбови издънки. Те бяха наобиколили полуизгнилия дънер на стария дъб също като внучета дядо си. Родени от корените на умиращото дърво, дъбчетата бързаха да пораснат, за да го сменят. И те крепнеха, възмъжаваха. Като петима братя, застанали рамо до рамо, тези дръвчета се готвеха за борба с бурите, чести гости на Барсовата клисура. Но четирите бързо станаха жертва на острия нож на Хасо. А когато дойде ред на петия, Ашот хвана ръката на Хасо и тържествено каза:
— Нека расте, нека смени родителя… — И Ашот също като баща си — ловеца, беше склонен да одухотворява природата.
Скоро дъбовите клони димяха в огнището, а децата, насядали на прага на пещерата, приготвяха копията. Загърнаха Шушик в своите дрехи и я изнесоха на слънчице. То вече клонеше на запад и в лъчите на залеза бледото личице на момичето рязко се открояваше на ръждивия фон на скалата.
— Саркис — попита Ашот, — ти къде беше намерил кремъци?
Саркис, измъчен от дима, също беше излязъл от пещерата.