— Да донеса ли?
— Не, ти не бива, само обясни къде да отидем.
— Ей зад онзи камък, отляво… Не, вие няма да можете да намерите. Подай ми пръта. После той ще ми бъде копие, а сега ще се подпирам на него… — И той стана с мъка.
— Е, докторе, какво ще кажеш? Може ли?…
— С мене може… — отговори смутено овчарчето. Като се подпираше с едната си ръка на Хасо, а с другата — на бъдещото си копие, Саркис закуца към рида, който децата нарекоха Кремъчен. За по-сигурно Хасо взе горяща главня.
— Как си, Шушик? Имаш ли все още бодежи? — попита Ашот.
— Не, вече нямам. Но чувствувам силна слабост. Искаше и се да каже, че просто е гладна и ако не е това, бързо ще оздравее. Но такова признание щеше само да увеличи тревогата на другарите и. И момичето се въздържа.
А за момчетата и без думи беше ясно, че тя може да бъде спасена само с храна. Ако Шушик остане гладна още ден-два, отслабналият й организъм не ще издържи.
— Знаеш ли как се ловят яребици? — обърна се Гагик към Ашот. И той беше много разтревожен от състоянието на момичето и нищо друго сега не можеше да мисли. — Ашот, тия дни ти говореше нещо за конски косъм — че ако си имал, щял си да изловиш всички яребици. Така ли?…
— Да, от конски косъм могат да се направят примки. Но откъде да вземем?
— А това какво е?… — И Гагик докосна нежно червеникавите плитки на момичето.
Те бяха изскочили изпод сивото топло шалче и се спускаха на слабичките гърди на момичето, медночервени като лъчите на залязващото слънце.
Шушик се усмихна унило на шегата.
— Какво, ще стане ли? — Продължаваше Гагик. — Само че по-бързо, докато Хасо не е дошъл, че той като извади кинжала си, няма да ни даде да пипнем тия разкошни плитки…
„Значи, не се шегува…“ — мина през ума на Шушик.
А Ашот дори се разсърди:
— Нямаш ли за какво друго да говориш? Бърбориш празни приказки!…
— Защо, Ашот? — възрази момичето. — Ако трябва, отрежете ги… — И като дишаше тежко, тя започна да разплита едната от дебелите си тежки плитки.
Пръстите на Шушик бяха станали жълти като восък, а очите и така бяха хлътнали, че да ти се скъса сърцето само като я гледаш.
„Ще умре“ — мина през ума на Ашот ужасната мисъл и той скочи:
— На, по-бързо! Хасо идва!…
Гагик отряза бързо кичур коси от Шушик, подаде го на Ашот и го погледна въпросително. „Хайде, по-бързо… Какво да ти помогна още? — питаше погледът му. — Направи нещо, иначе тя си отива.“
— Ако сложим три косъма, може би ще издържат… — говореше Ашот. — Само че нямаме никакви зърна: с какво ще привлечем яребиците?… Хасо — обърна се той към дошлото в това време овчарче, — не са ли останали на дъното на торбичката ти някои трошички?
Щом само спомена Ашот за хляба и устата на всички се напълниха със слюнка. Ех, да имаха поне парченце черен хляб!…
Но Хасо дори не отговори. Изпразни пълните си с кремъци джобове и седна до огъня.
— Това се казва оръжие!… — възхищаваше се Ашот, като опипваше краищата на черния кремък. — Вижте само какви са остри — като игли!…
Черният кремък, наричан обикновено от народа „дяволски нокът“, няма нужда от изостряне. Парчета от счупен кремък са остри като парчета на счупено стъкло от дебело шише.
Ашот взе дръжката на едно от бъдещите копия, сряза надлъж върха му, пъхна клинче и в образуваната „човка“ постави тъпата страна на най-острия кремък.
После изби клина и „човката“ се затвори, като стисна здраво камъка.
Но това все още не беше всичко.
— Я. Хасо, по-бързо връвта!…
Хасо донесе не само връвта (усукана от разплетения вълнен чорап), но и шепа трохи, смесени с пръст, които беше намерил по шевовете на торбичката.
Ашот завърза здраво края на дръжката с втъкнатия кремък, после стана, вдигна над главата си саморъчното тежко копие и го размаха страшно във въздуха. Силите и самоувереността на момчето сякаш пораснаха.
— Хайде, нека идва сега твоят тигър — заяви високомерно той, обръщайки се към Саркис. — Никакъв звяр няма да издържи на такъв удар.
Едно след друго момчетата взимаха копието в ръце, размахваха го и в тях се разгаряше детското желание по-скоро да го изпитат в борбата. Действително от близко разстояние с това оръжие можеше да се действува по-добре, отколкото с пистолет. Хвърлиш ли копието със замах — никой не ще му устои…
— Джан! Сега вече наистина станахме предисторически хора… Ашот, я иди да доведеш тук онова котенце — шегуваше се Гагик явно с желание най-вече да развесели Шушик. Но като я чу как тежко диша, пак се разтревожи и стана сериозен. — Какво правиш, Ашот? Остави, остави всичко, да отидем за яребици. Скоро ще се стъмни.
Слънцето вече беше залязло и ярките багри, с които беше изпъстрена Барсовата клисура, бързо потъмняваха, гаснеха. Всичко наоколо посивя. Стана студено…