ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Всяко зло за добро…
Смъртта на Бойнах спаси не само господаря му, но и едно прекрасно момиче…
Откакто на раменете на Шушик наметнаха меката рунтава кожа на кучето, тръпките й престанаха. Топлата „шуба“, чаят от малинови корени, месният бульон — всичко това възроди гаснещите й сили и здравето й започна от час на час да се възстановява. Усилващата се надежда за освобождение също помогна.
Децата не бяха вече толкова гладни и чувствуваха, че имат сили да продължат работата на Дяволската пътека.
След като прекараха два дни затворени, те взеха копията и излязоха от пещерата. Това беше на двадесет и четвъртия ден.
Сега вече те нямаха право да седят. Каквато и опасност да ги дебнеше, трябваше да отидат на Дяволската пътека и да работят, да работят неуморно… Нали нямаха вече и надежда дори да намерят каква да е храна!
В клисурата, изглежда, не беше останало нищо друго освен голи скали, дървета с осакатени, очупени клони и неизвестния звяр. А той естествено по-скоро щеше да изяде нещо, отколкото сам да бъде изяден…
Какво друго можеха да направят децата, освен да забравят всичко, дори страха от смъртта, и да се заемат само с едно — разчистването на Дяволската пътека!
Те обсъдиха положението и решиха, че най-верният им и единствен съюзник в борбата със звяра можеше да бъде огънят. Затова освен копията взеха както обикновено и горящи главни.
Но още щом излязоха от пещерата, децата с ужас забелязаха, че някой е прибрал грижливо изхвърлените от тях кости. Ясно: звярът беше някъде наблизо…
Застанали на прага, децата известно време крещяха, хвърляха камъни в храстите, размахваха горящите главни и озъртайки се настрани, се спуснаха в Дъбравата.
— Той и днес не е много гладен, не се бойте — успокояваше другарите си Ашот, като имаше пред вид изчезналите кости.
Събраха няколко наръча съчки, отнесоха ги в пещерата и ги оставиха на Саркис, а те пак се върнаха долу.
В началото на Дяволската пътека Ашот се спря, пое си дъх и каза:
— Хайде да накършим елови клони и на най-тясното място на пътеката да накладем огън. Така ще бъде по-безопасно.
Нямаше нужда да питат защо или да възразяват. Всички разбраха мисълта на Ашот. Надолу е пропаст, нагоре — отвесна скала, устремена във висините, а отпред пътят е затворен. Опасността следователно можеше да дойде само отзад, по разчистената пътека. И точно тук запалиха огън децата, преди да започнат отново прекъснатата работа.
След двудневната почивка и ситата храна (горкият Хасо, просто не вкуси от нея!) силите им бяха доста укрепнали и те стигнаха бързо до онова място, където скалата, надвиснала над пътеката, образуваше нещо като тунел, отворен от едната страна. Но тук децата усетиха отново глад и умора: виелицата така беше натъпкала тунела със сняг, че работата вървеше много трудно.
Какво да правят?
Вечерта, насядали около изстиналото огнище, те мълчаха умислени. изведнъж Ашот заяви:
— Дивите кози ще ни спасят… Никой нищо не каза. Как така някакви си кози ще могат да избавят хората от грозяща ги опасност?
— Когато козите се върнат, звярът — барс или рис — ще се захване с тях и нас ще остави на мира — поясни Ашот.
— Какъв барс? Тук ли има барс? — изтръпна ужасена Шушик.
— Имаше… отиде си… вече няма… — отговори уклончиво Ашот.
— Чудно. Казваш, че козите ще ни спасят… А защо ще идват тука?
— Ще дойдат! Декември вече започна… Щат не щат. ще дойдат. Нали сватбите им стават в Барсовата клисура!…
— Хайде де, ловджийски приказки! — махна с ръка Гагик. — Какво ли не измислят ловджиите! Но кажете, моля ви се, защо козите ще напуснат нашите прекрасни планини и ще влязат доброволно в тоя затвор?…
Но сега беше излишно Гагик да спори. Ловецът Арам бе разказвал на сина си, че по време на сватбите си козлите се бият помежду си и увлечени в борбата, стават много непредпазливи, забравят опасността. Вълците се възползуват от това и ги нападат… А тук, в Барсовата клисура, вълци изобщо не идват. Вярно, понякога тук се срещат барсове, но опасностите вън от клисурата са все пак несравнено повече. Там козите са застрашени от барсове и от вълци, и от рисове, и от ловци… Всички си точат зъбите за козе месо… А в дните, когато, зашеметени от борбата, козлите забравят всичко на света, случва се да ги ловят дори овчарските кучета от фермата.
Ашот разказа всичко това на другарите си и отново се замисли. Да допуснем, че скрити в пещерата и в съюз с огъня, те все пак могат да се защитят от звяра. Но храна?… Храна откъде да намерят? Как ще издържат на ужасния глад, който, подобно на дракон, започна отново да разкъсва вътрешностите им?…