— Хайде, вие поговорете за сортовете, а пък аз ще си тръгна — каза Хасо, наниза на пръчка няколко грозда и забърза към пещерата.
— Почакай, Хасо! Ти май от радост забрави за опасността? — спря го Ашот. — Я запали огън тука, на сухото местенце… Огънят винаги трябва да бъде с нас, разбираш ли?…
Овчарчето сложи ръка на дясното си око и се зае да пали огън. След това взе главня и се отдалечи тихо. „Ло, ло, ло…“ — долиташе до децата песента му. Дали пееше от радост, или пък искаше да изплаши барса?… Не, най-вероятно момчето си даваше просто кураж с песента…
То вървеше и димът от факела се стелеше на ленти над главата му, А Ашот и Гагик продължаваха разговора за произхода на тайнствената градина.
— Чудно лозе — продума замислено Ашот. — Сякаш някой нарочно го е посадил тук. — По лицето на момчето се виждаше, че мисълта му работи усилено над загадката. — Ами че оттук и гроздето не може да се изнесе дори — каза той и погледна Гагик.
— Не може да се изнесе, разбира се! Стопанинът на лозето си е стоял тука, чакал гроздето да узрее, после го изяждал и когато наближела зимата, дебел като мечка, се е клател от крак на крак към село — предположи Гагик.
Ашот не отвърна на шегата. „Не, тук се крие нещо по-сериозно“ — помисли си той.
— Почакай, Ашот! — извика изведнъж Гагик, като се плесна с длан по челото. — Ще ти кажа с каква цел е било посадено това лозе. Ще разправям с думите на дядо Асадур от село Лъчаван. Да беше той тука, непременно щеше да каже: „Мили мои деца, щом има смърт на света, човек не бива да я забравя и така трябва да се труди, че и след смъртта му хората да използуват плодовете на труда му. Погледнете — ще каже старецът, — кой знае кога е умрял човекът, който е посадил лозето, а делото му още живее! И ловец, заблуден в планината, утолява глада и жаждата си с плодовете на това лозе, а и дивите животни ядат грозде и на своя животински език благодарят на онзи, който го е отгледал в това пусто място…“ Е? Разбра ли сега? — попита направо Гагик.
Но тази вдъхновена и мъдра реч не направи никакво впечатление на Ашот. Той така беше погълнат от мислите си, че сякаш нищо изобщо не чуваше.
— Не, това вероятно е случайност — промълви той, като отговаряше на някакви свои мисли. — Това не е работа на човек…
— Защо да не е? Според тебе зайците ли са получили сорта „червено висящо“… чрез селекция, а? Я по-добре погледни насам, Ашот! Та тук е имало вада! Значи, поливали са лозето!
И наистина на склона бяха запазени едва забележими следи от вада.
— Погледни — продължаваше „откритията“ си Гагик. — По тези лозови пънчета има явни следи от трион: така се подмладява лозата. Не, каквото и да казваш, тук човешка ръка е пипала!
Но мислите на Ашот напираха в надпревара и той почти не слушаше другаря си.
— Почакай, Гагик! — прекъсна го той, — Нека се заемем е тази интересна задача. Такова едно лозе може да бъде от голямо значение за всички колхози в Араратската долина, и на първо място за нашия колхоз. Но за това после. А сега трябва да изясним добре откритието си.
Следите от старата вада водеха от върбата до лозето, което се намираше на малка площадка, покрита със сняг. По всичко личеше, че там, където растяха тръстиките, върбата и брястът, някога е било водохранилището. С времето то е било изпълнено с тиня.
— Ясно е! — заключи Ашот, като разгледа внимателно мястото. — Помниш ли, Гагик, потокът мина точно оттук. Значи, тук е било водохранилището. Когато водата изтичала от пещерата, човекът я събирал и после постепенно я изразходвал за градината си. Така ли е?… Но кой е бил той? Как е попаднал тука този градинар и защо се е заселил в това място, откъснато от света?… Трябва да намерим жилището му, то е някъде наблизо!…
— За съжаление градинарят е забравил да ни остави адреса си…
— Не, оставил го е! — прекъсна го рязко Ашот. — Той всеки ден е идвал тук, в градината си. Съгласен ли си? Значи, трябва да има и утъпкана пътека, която води до жилището му. Дали не е останала някаква следа от нея?
— Вярно… — рече замислено Гагик. — Хайде да огледаме площадката от всички страни.
Момчетата взеха от огъня димящи главни, разгледаха внимателно границите на градината и наистина откриха следи от някаква пътека. Тя водеше към скалите, които затваряха Барсовата клисура от запад. Беше ясно, че някога, много, много отдавна, човек, а може би и не един човек, е ходил по тази пътека.
Децата се спряха нерешително. Да вървят ли напред, или да се върнат в лозето!