— Какво ли пък ни интересува кой е бил и къде е живял? — махна с ръка Гагик.
Но тайната на загадъчното лозе не даваше мира на Ашот. Той не се съмняваше, че пътечката, която бяха намерили, щеше да ги изведе до жилището на собственика на градината. А възможно е той да е още жив?
Момчето беше много възбудено.
— Слушай — обърна се то към Гагик, — как мислиш, нали все пак собственикът на лозето е трябвало да си създаде що-годе удобства, някакво жилище?
— Как не! Сигурно си е имал дом с прозорец и врата, а може и с тонир25, където Шушик ще ти пече лаваш…
— Какво ли съм седнал да говоря с тебе! — ядоса се Ашот. — Щеш не щеш, жилището трябва да намерим.
И Ашот обясни надълго и широко колко важно ще бъде за тях подобно откритие. Входът за пещерата, където живеят, е винаги отворен и нощем, когато всички спят, звярът спокойно може да влезе вътре. Това може да се случи и през деня, когато в пещерата са само болните. Ще влезе и ще разкъса някого… А онзи човек е живял вероятно в пещера с врата. И си е имал, разбира се, някакви стопански уреди — трион например. За това дори свидетелствуват рязаните лозови пънчета. Ако е живял тук и през зимата, жилището му е било топло… Освен това може да са останали и някакви хранителни запаси…
Гагик, който досега слушаше с безразличие, изведнъж се оживи:
— Няма нужда да продължаваш, Ашот, съгласен съм с всичко с тебе, да вървим!…
Пътечката, по която вървяха другарите, на места се. губеше в сипеи и трънаци, но нито камъните, нито храстите ги объркваха. Те бяха уверени, че пътеката не може да се прекъсне, намираха я отново и мълчаливо, със свито сърце продължаваха напред. Когато се приближиха почти до самите скали, Гагик се наведе, вдигна нещо от земята и го показа на Ашот.
Беше останка от вълнен чорап с кръпка.
— Този човек сигурно е станал вече горски дух — прошепна страхливо момчето и видът му беше толкова сериозен, че Ашот едва не се разсмя.
— Какъв ти горски дух! — каза той пресилено весело, с желание да подчертае собственото си безстрашие.
— Дядо ми казваше, че ако човек прехвърли сто и петдесет години, става горски дух. Брадата му пораства до петите и се заплита в краката му. Толкова се променя, че не можеш да го познаеш. Таласъм… Нощем слиза от планината и краде деца от селото. Преди няколко години от нашето село изчезна едно дете, помниш ли?…
— Беше го отвлякла хиена, то се разбра! — каза Ашот. — Ловци убиха хиената.
Може и хиена да е било… Но страхът в сърцето на Гагик растеше от минута на минута. Той всякак се мъчеше да го прикрие, вървеше наперено, с високо вдигната глава, готов за бой. Дори обвини Ашот в страхливост, а когато онзи му се подигра за наперения вид, попита съчувствено:
— Ти май побледня… — Но тутакси се смути и понеже почувствува, че се изчервява, наведе се. — Да се не знае обувката му макар! — измърмори той. — Върви, върви, аз ей сега.
А в себе си помисли: „Да видим, колко ли крачки ще посмее да направи без мене?…“
— Кой побледня? Аз ли? — попита гордо Ашот и решително закрачи напред.
Ала колкото и да си даваше кураж, колкото и да се стараеше да изглежда безстрашен, и той беше загубил и ума, и дума. До ръждивите скали момчетата видяха каменни стъпала.
Стъпалата водеха някъде нагоре и без съмнение бяха дело на човешка ръка…
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Е, болни, натъпкахте ли си коремите с грозде? — весело попита Ашот, когато се върнаха в пещерата.
Но веселото му настроение беше само привидно. Мислите му натрапчиво се връщаха на въпроса: къде водят каменните стъпала?
Децата не се осмелиха да се изкачат по тях, а решиха да се върнат и обсъдят спокойно какво да правят по-нататък.
— Да, коремът ми се поду, а отокът на крака спадна — за пръв път се пошегува Саркис.
А Шушик се усмихваше с щастливата усмивка на същество, което се възвръща отново към живота. Тя се почувствува много по-добре.
— Как няма да спадне отокът, като всеки от вас е приел по двайсет дози гликоза!… — изказа мнението си Гагик.
Шушик слушаше шеговитите разговори, но чувствуваше, че двамата другари са нещо угрижени.
— Какво се е случило? И защо вие не донесохте грозде? — попита тя, като поглеждаше подозрително момчетата.
— Нищо не се е случило… Хасо, къде е нашето тежко оръжие? Пред пещерата ли? Ще вземем и него… — И сякаш за оправдание Ашот добави: — Трябва да сме предпазливи. Предпазливостта не значи страх.
— Какво се е случило? Къде отивате? — обезпокои се още повече Шушик. В сините й очи се четеше тревога.