Но те не са чели Библията, защото Библията е опиум за народа и е написана мъгляво. И следователно са мислели и продължават да мислят, че пътищата господни са логични — като бизнес план, например, или схема за оптимизиране на данъците — и всеки път тази неизповедимост на пътищата господни ги изненадва. Те не са чели Толстой и Шекспир, защото са автори на скучни и дебели книги от училищната програма. А щом не са ги чели, не са били подготвени да знаят как тихомълком може да започне война в страната, колко неудържими могат да бъдат алчността и жаждата за власт и колко отвратително е предателството. Те не са чели Дън и не са знаели за кого бие камбаната. Не са чели Дикенс и не са знаели що е жалост. Не са чели Пастернак, Набоков, Фокнър, Камю, Кафка, Бродски. Не са чели древните автори. Дори Плутарх. Казват, че когато арестували Ходорковски, журналистката Юлия Латинина му предала в следствения арест книга на Плутарх, за да не си мисли, че той е първият на Земята, подложен на гонения, и да чете как трябва да се държи човек, когато го мачка валякът на съдбата. Трябваше да отиде в затвора, за да разбере, че има съдба и какво е предназначението на доблестта.
Впрочем в института той не е изглеждал необразован или глупав. Тогавашните му приятели, които Ходорковски не забрави и уреди според способностите им на различни длъжности в МЕНАТЕП или ЮКОС, си спомнят, че Миша винаги е бил умен и сериозен.
— Никога не участваше във веселбите ни — казва един приятел на Ходорковски, приключил кариерата си като главен данъчен консултант на ЮКОС, талантлив данъчен специалист. — В комитета на Комсомола живеехме буквално като едно семейство, но Миша се държеше настрани. Все четеше книги, дори в междучасията. И винаги преследваше някаква цел.
— Художествена литература ли четеше? — питам аз.
— Не, научна.
— Каква цел преследваше?
— Практическа.
Седим в малко лондонско ресторантче. Разхождаме се от бар на бар между „Пикадили“ и „Оксфорд стрийт“, заобиколени от пъстрата лондонска тълпа. Топло е, а по петите ни, като съгледвачи, от бар на бар ни следва шумно духово оркестърче от перуански музиканти. Лятото на 2005 година. Ходорковски е в затвора, осъден на девет години. А този човек, бивш приятел на Ходорковски от института и бивш данъчен консултант, е получил в Лондон политическо убежище. Той не може да се върне в Русия, където го очакват десет години затвор. Измъчва го носталгията, гледа като пребито куче и казва, че е невъзможно една петролна компания да не оптимизира данъците си и да не използва пропуските в тромавото руско законодателство. Защото пропуските се използват от всички конкуренти, дори от държавните фирми. Защото в цял свят се използват пропуските в законодателството и това се нарича данъчно планиране! Защото точно това е изкуството на данъчния консултант — да се платят законно по-малко данъци.
— Отвлякохме се — прекъсвам го аз. — По-добре ми кажи наистина ли вярвахте в цялото това идеологическо комсомолско бълнуване?
— Не мога да кажа за Миша, но аз вярвах. Бях убеден комсомолец, участвах в проверки по общежитията, по концерти, дори в синагогата.
Пиша на Ходорковски писмо в затвора. Много странно е това усещане — да пишещ писмо до затвора. Пишеш, без да знаеш кой ще прочете писмото ти и кой ще ти отговори. Ами ако аз пиша до Ходорковски, а писмата ги чете следователят и ми отговаря някакъв кремълски пиар-чиновник? Няма начин да се провери.
„Уважаеми Михаил Борисович,
… влязох в Комсомола на четиринайсет години, защото влизаха всички и защото без комсомолски билет не можех да постъпя в Института за чужди езици, както си мечтаех. Спомням си унизителната процедура при приемането. Изтегнал се на стола под портрета на Ленин, секретарят на училищния комитет на Комсомола питаше дали съм научил устава, помня ли какво е принципът на демократическия централизъм и дали мога да изброя признаците на не знам какво си. Естествено, не бях научил устава и не помнех никакви признаци, защото не мога да науча и да запомня нещо, в което не виждам смисъл. Между другото, нашият секретар на Комсомола сега е виден деец на Руската православна църква и сигурно по същия начин изпитва новопокръстените. Само че не по въпроса за демократическия централизъм, а по въпроса за filoque, например.“