Нарочно пиша писмото провокиращо. Искам да разбера защо към всичко това не е изпитвал отвращение още тогава и кога изведнъж се е появило желанието му да живее в „нормална страна“. Пиша:
„Спомням си как насила ни водеха да посрещаме Ким Ир Сен. Кортежът на лидера на приятелския корейски народ, щастлив от паница ориз на ден, се движеше по улица «Горки» (днешната «Тверска»). Строиха ни покрай бордюра, връчиха ни корейски и съветски знаменца, а зад нас стояха мрачни хора от КГБ в сиви костюми, побутваха ни по гърбовете и ни заповядваха да се усмихваме и да махаме със знаменцата.“
Спомените ме ядосват. Спомням си как се бях сприятелил с нелегални музиканти, които се противопоставяха на официалната естрада и които, между другото, сега са част от официалната естрада, канят ги в Кремъл и правят концерти за прокремълското младежко движение „Наши“ (все същият Комсомол). Но тогава песните им „Козли“ и „Излез изпод контрол“ се смятаха за политическа провокация. Правеха концертите си в частни апартаменти. Посред концерта (не зная дали нарочно, но обикновено при изпълнението на песента „Козли“) нахлуваше милиция, задържаше всички присъстващи, а после изпращаше протоколите в комсомолските организации, където членуваше един или друг любител на музиката. Изгонваха меломана от Комсомола, а в повечето случаи това означаваше — и от института. Най-често насочваха милиционерите, също комсомолци, смятащи за свой дълг да доносничат. Пиша на Ходорковски:
„Към осемнайсетата си година вече ненавиждах Комсомола не заради комунистическата идеология, а заради наглата намеса в личния живот на хората. Ако си спомняте, комсомолски дружинници нахлуваха в стаите на студентските общежития и студентите можеха да бъдат репресирани и дори изключвани от института само заради това например, че са се обичали. О, Господи, та ние бяхме млади! Обичахме празниците — да пийнем, да потанцуваме, да пофлиртуваме с момичетата. Най-отвратителното беше, че комсомолците си бяха присвоили неписаното правило да се разпореждат с нашите съдби, със съдбите на своите другари, заобикаляйки закона, който по никакъв начин не свързваше официално обучението в института с членството в Комсомола, а членството в Комсомола — с неучастието в студентски вечеринки. Също както сега, Михаил Борисович, прокуратурата си е присвоила правото да не спазва процесуалните норми по отношение на Нас, а телевизионните коментатори са си присвоили правото да не спазват нормите на журналистическата етика. Замисляли ли сте се за тези неща, когато оглавявахте факултетния комитет на Комсомола? Или възприемахте правото на силния като нещо естествено? Или по някакво чудо сте успявали никога да не използвате правото на силния?
Освен това си спомням как комсомолците правеха проверки пред синагогата. Там се събираха млади хора, повечето евреи, разбира се, но не само. Повод да отиде до синагогата [???] някой младеж би могло да бъде желанието му да си намери учител по иврит, който пък напълно възможно можеше да се окаже доносник на КГБ, поради което търсенето на учител се превръщаше направо в увлекателна и рискова игра. Освен това пред синагогата можеше да срещнеш познати, да поразпиташ кой има намерение да емигрира, кой си е подал документите и на кого е отказано. В края на краищата — можеше просто да се запознаеш с някое симпатично момиче или младеж. В Деня на радостта на Тора младежите танцуваха прегърнати на улицата пред синагогата, защото в Деня на радостта на Тора е прието да се танцува от радост. А комсомолските организации, по указание на КГБ, разбира се, изпращаха активистите си да патрулират пред синагогата. Те фотографираха танцуващите младежи, предаваха снимките в КГБ или на комсомолското началство в института, т.е. на Вас, Михаил Борисович. По същия начин комсомолци патрулираха на Великден пред православните черкви. Участието в религиозния обред (танци в Деня на радостта на Тора, присъединяване към Кръстното шествие) се приравняваше към антисъветска дейност със същата безапелационност, с каквато сегашната власт оценява като опит за държавен преврат Вашата обществена дейност в «Отворена Русия» и финансирането на опозиционните партии. Та, как Вие, по време на следването си, се отнасяхте към това, че системата, част от която сте били и Вие, потъпкваше свободата на вероизповеданията? Не знаехте ли за това? Не се ли замисляхте? Дали си го обяснявахте по някакъв начин? Как?“
Чакам отговор от Ходорковски от затвора. Това е много странно усещане — да чакаш отговор от затвора, защото не знаеш кога ще ти отговорят и кой именно. Ами ако писмото ми не е стигнало до Ходорковски, а го чете следователят? (Е, нека си го чете, в края на краищата.) Ами ако отговора напише не Ходорковски, а някой пиар-чиновник от Кремъл или от ЮКОС — все едно? Не мога да проверя. Михаил Ходорковски, който е в затвора и от време на време пише социалдемократически по съдържание отворени писма, коренно се различава от Михаил Ходорковски, който преди две години оглавяваше компанията ЮКОС. Не е ясно защо: дали пък защото по-голямата част от сегашния образ на Ходорковски затворника се формира от журналистите и адвокатите, или пък защото по-голямата част от тогавашния образ на Ходорковски олигарха е формиран от пресслужбата на ЮКОС. Може би и едното, и другото. А може да не е нито едното, нито другото, а просто загубата на могъществото, арестът, съдът, затворът да са променили Ходорковски до неузнаваемост.