Когато казва това, Генрих Павлович Падва прилича на тихия крал Лир — възрастен човек, оплакващ рухналите си илюзии. Мнозина, с които съм разговарял, обвиняват именно Генрих Павлович Падва, че е загубил процеса, сякаш Падва е посъветвал Ходорковски да не превръща процеса в политическа демонстрация. Казват, че Падва е виновен процесът да се превърне в политически скандал. Казват, че Падва бил посредник в тайните преговори между Ходорковски и властта, в резултат на които властта е получила всичко, което искала, а Ходорковски не получил нищо.
Аз не зная. Предстои ми само да видя как в Московския градски съд по време на разглеждането на касационната жалба адвокатът на Ходорковски Юрий Шмит ще поиска отвод на съдиите, а адвокат Генрих Падва, сякаш предварително примирил се, няма да подкрепи колегата си.
Глава 12
ПЛЕННИК НА ТИШИНАТА
Два месеца търсих среща с жената на Ходорковски Ина. Тя не искаше да разговаря с мен сигурно защото съм журналист. Когато най-после се срещнахме и аз я попитах дали мога да включа диктофона, тя отказа:
— Много трудно е да говориш, когато знаеш, че това е интервю. Непрекъснато трябва да се напрягаш и да отговаряш с предварително подготвени фрази, за да не могат после да ги изопачат.
Струва ми се, че каза точно така. Не мога да се закълна. Нямах диктофон. Може би впечатлението от думите на Ина Ходорковска беше заменило истинските й думи.
Попитах Ина дали познава стила на мъжа си в статиите, написани от него в затвора. Тя каза:
— Не, или той не ги е писал, или много се е променил. Трябва лично да се срещна с него, за да разбера какво е станало. Не на свиждане, не през стъклото, не в присъствие на чужди хора, а когато го изпратят в лагера, ще отида при него.
След няколко часа Ина ми изпрати есемес: „Добре е, че се срещнахме и поговорихме, наистина е добре.“ Изглежда, ние си допаднахме един на друг, но от това съвсем не следва, че Ина ще познае себе си в моя текст, или пък Ходорковски ще познае жена си в моя текст, ако прочете книгата.
Родителите на Ходорковски също не искаха да се срещат с мен, защото няколко пъти преди това журналисти изопачавали думите им. Само начинаещите поп музиканти обичат да се срещат с журналисти. Защото през 1996 година журналистите лъжеха, че ако дойдат на власт комунистите начело с Генадий Зюганов, Русия я очаква неминуема катастрофа. А през 2004-та лъжеха, че в училището в Беслан били взети за заложници 300 деца, а в действителност те са били повече от хиляда. Разбира се, мнозина журналисти работеха честно и дори самоотвержено, но една лъжа може да отрови хиляди истини и затова за журналиста е също толкова трудно да докаже, че не е лъжец, колкото за богатия да докаже, че не е крадец. Колкото повече работя като журналист, толкова по-малко се обиждам, когато преднамерено ме причисляват към племето на безсрамните лъжци, изключително снизходителни към себе си и прекалено взискателни към околните. Разбирам, че не бива хората да ме пускат в къщите си. Дори ако личният ти живот протича на територията на старинна къща с двор, заобиколена с каменни зидове и охранявана от камери за външно наблюдение — личният живот е нещо много крехко и в него не бива да се допуска лъжец.
Вървим с Марина Филиповна Ходорковска по територията на лицея-интернат „Коралово“. Марина Филиповна ми показва голяма манатарка под старата липа.
— Погледнете — казва — каква красота! Ние не ги берем. Когато дойдох преди десет години, тук беше изоставен санаториум, пълна пустош. На мястото на главната сграда имаше само руини. А обслужващият персонал на санаториума живееше в панелен блок без вода. Хората не се интересуваха от нищо, не четяха вестници, не слушаха радио. А сега мнозина останаха да работят в лицея и вече всеки ден слушат „Ехото на Москва“ и са включени в интернет. Появи се гражданска позиция и интерес към живота.
Марина Филиповна говори, без да забелязва, че си противоречи. Според думите й гражданската позиция и интересът към живота произтичат от четенето на вестници, а тя не иска да се среща с журналисти, защото журналистите все лъжат.
Борис Моисеевич Ходорковски също не забелязваше противоречието, когато, ако си спомняте, обикаляше офиса и си търсеше малкото кученце.
— Плъхчо се изгуби! — мърмореше си Борис Моисеевич. — Страхувам се да не би да е излязъл навън. Намеря ли го, ще го пребия.
— Не се тревожи, Боря, тук е някъде — успокояваше мъжа си Марина Филиповна и ми обясняваше: — Кученцето, разбира се, няма да се загуби, но напада котките и те могат да го издерат.
В този епизод Борис Моисеевич може да се представи като грижовен (търси кученцето), а може и като зъл (заплашва да пребие кученцето). Само с примера с кученцето Борис Моисеевич може да бъде показан като свадлив старец (мисли си само за кученцето, докато синът му лежи в затвора), а може и като предизвикващ възхищение твърд човек (въпреки че синът му е в затвора, той продължава да възпитава сираците и не забравя да се погрижи дори за кученцето).