Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
- Мислех си, че ще пазиш.
- Вместо това почувствах нуждата да избягам.
Дори без да попитам знаех, че е получил заповед да го направи.
- Мислех си да не се връщам – каза и рязко завърза връзките на обувката си,
стягайки ги силно. – Но никога не съм попадал в такава ситуация. Ако обичаш
него, защо просто не го каза?
Него. Той правеше същото нещо, като Конър: не използваше имена, сякаш това по
някакъв начин намаляваше това, което изпитваше.
- Не те обвинявам, че си вбесен, задето отидох при него в пещерата. Не
трябваше. Или може би трябваше да дойда и при теб след като ти дам малко
време. Съжалявам, че не дойдох при теб по-рано. Съжалявам за много неща,
но не и за времето, което прекарахме заедно. Искаш ли да чуеш нещо лудо?
Това беше идея на Конър.
- Шибан ад.
- Не, наистина. Точно преди да открием Далас спорехме за теб. Той каза, че
имам нужда да прекарам малко време с теб. Сега казва, че не е имам
предвид това – но така и не довършихме спора си, така че нямаше как да
зная това. А сега съм още по-объркана. Не би трябвало да е така – или поне
не мисля. Мислех, че трябва да е свързано със съдбата ни, че трябва да
получим удар и веднага да разберем, коя е сродната ни душа.
Той най-накрая се облече. Смали разстоянието помежду ни, слагайки китките си над
свитите си колене.
- Трябва да избереш, Линдзи, и то скоро.
- Знам – наблюдавах как небето поема блестящото, дълбоко синьо на зората.
– Може би Британи е права и трябва да го преминем сами, след това ще се
влюбим по наш собствен график, а не по този на луната.
Той нави няколко кичура от косата ми около пръстите си и ги подръпна леко.
Преместих погледа си към неговия. Наситеността на емоциите, които бяха в тях отнеха
дъха ми.
- Без значение какво избереш, – каза тихо – няма да промени това, което
чувствам към теб. Иска ми се да не ме бе ударило като гръмотевица това
лято. Иска ми се да се бе случило по-рано. Да имам повече време да ... не
знам ... да излизаме. Да ме опознаеш по-добре. Знам, че Конър има
предимство, заради годините опознаване на своя страна – наведе се и
пристиснна много нежно устни към насиненото ми око – Съжалявам за това.
Никога не съм искал да те нараня.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
Исках да го целуна в отговор, но вместо това просто стиснах ръката му.
- Другите най-вероятно са станали, чудейки се къде сме.
- Да, сигурна трябва да се връщаме. – той стана прав и ме издърпа.
Започнах да вървя по обратния път по който дойдох.
- Колко близо ...
Рейв ме дръпна обратно и постави пръст на устните ми, за да замълча.
- Чуваш ли това? Помирисваш ли го? – прошепна след секунда.
- Не, какво?
- Много стъпки. Хора. Мирис на кучета. Чакай тук.
На това пътуване, все още, не бях следвала нито една пряка заповед и нямаше да
започна от сега. Промъквайки се зад него,последвах го до ръба на пещерата в
каменната стена. Той надника.
Аз също се опитах.
Той ме избута назад към стената и можех да видя в очите му, че нещо лошо ни чака
след завоя.
- Менсън е, с няколко мъже. Трябва да са наемните убийци, за които Далас
спомена. Имат и кучета – ротвайлери. Тези същества могат съвсем лесно да
откъснат гърлото на човек.
- Какво? Не! Трябва да предупредим другите.
Запона да сваля дрехите си.
- Прекалено е късно за това, Линдзи. Те са в пещерата. Ще се преобразувам за
да се кача по-нависоко, погледни надолу и прецени обстоятелствата. Трябва
да отидеш възможно най-надалеч, преди кучетата да успят да уловят мириса
ти.
- Не! Трябва да направя нещо.
Той хвана раменете ми е ме разтърси.
- Ако хванат другите ние трябва да сме тук за да ги освободим. Моля те,
просто започни да бягаш. Ще те настигна, обещавам.
Освободих се от хватката му и надникнах през ъгъла.
- Линдзи ...
- Шшт!
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
Можех да видя две големи кучите ръмжащи и спиращи се, дърпайки каишките си.
Разпознах единия мъж, като брадясалия човек, който видях в Слай Фокс вечерта, в
която за пръв път срещтнхме Далас. Изглеждаше още по-зле отколкото го помнех.
Сърцето ми заби лудо, когато видях Кайла, Лукас и Конър – ръцете им бяха завързани
зад гърбовете им – извлечени от пещерата от мъже, които изглеждат сякаш ядат