Старейшина Уайлд, дядото на Лукас стана:
-
Ние ще останем бдителни. Животите ни зависят от хитростта и уменията на Тъмните ни
Пазители. Имам пълна вяра в способностите ти да ни защитиш. Сега е време да
празнуваме лятното слънце стоене, много от нашия вид са дошли тук за това. – Той
разпростря ръце, с което ни обхвана всички нас. – Забравете проблемите си. Насладете се
на нощта.
-
Той се шегува нали? – Британи попита под нос.
-
Старейшина Уайлд не е срещал Менсън и баща му. Той не разбира в каква опасност сме
или колко обсебени са те. – отговорих.
-
Наистина ли мислиш, че може да се получи? Да се създаде серум, който да причинява
ликантропия?
-
Не знам. Не е като да има някакъв вирус в кръвта ни. Генетично е. Или имаш гена или го
нямаш.
-
Аха. – Британи промърмори. – Трудно е за тези, които го нямат.
-
Все пак ние няма да се тревожим за това. Скоро ще се превъплъщаваме с най-добрите от
тях. – станах и отдалечих от нея, докато Кайла се доближаваше, усмихваща се весело,
светло сините к очи излъчваха вълнение.
-
Та, какво си клюкарихте двете тук? Чувствам се изолирана.
-
Нищо важно. – казах к.
-
Виждаш ли, просто доказваш твърдението ми. – каза Британи.
Тя беше на мнение, че не съм мислила достатъчно, при избора си на сродна душа. Започнах да
се дразня от тази линия на мисли. Наистина трябваше да смени нагласата си. Може би, ако не
беше толкова обсебена от моя избор, щеше да намери приятел и за себе си.
-
Какво твърдение? – попита Конър, когато застана до мен. Потръпнах, чудех се как ще
реагира на обвинението к, че сме задължени да сме заедно от родителите ни.
Но тя каза само:
-
Нищо.
Успокоих се. Нямаше да изкаже мнението си, че чувствата ми към Конър не са истински. Не
исках да се съмнява в обичта ми, защото ме беше грижа за него – нямаше значение какво
мисли Британи. Конър и аз винаги сме знаели, че си принадлежим.
Лукас дойде до Кайла и обви ръце около нея, притискайки я към себе си, сякаш не можеше без
да я докосва. Защо аз и Конър нямахме този луд подтик да се гушкаме постоянно?
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
Стеснително, направих бърз оглед на стаята, и открих, че Рейв вече е напуснал. Не бях
изненадана. Освен когато работим, купонясваме или защитаваме глутницата той беше сам.
-
Готова ли си за веселбата? – попита Лукас.
-
Шегуваш ли се? Това е първото ми празнуване на лятното слънцестоене. Искам да се
преоблека.
Погледа му пробяга по нея.
-
Мисля, че изглеждаш много добре.
-
Имало ли е някога момче да казва друго – каза Британи с подигравателен глас.
Обърнах вниманието си към Конър:
-
И аз ще си сменя дрехите.
-
Окей. Ще те намеря после.
Колко различен беше тона му от този на Лукас! Казах си, че е защото Лукас и Кайла едва сега са
се намерили, докато Конър и аз винаги сме били заедно. Дори и така да е, не можех да си
помогна, но вярвах, че трябва още да усещаме тази искра от вълнение, когато сме близо един
до друг.
-
Не мога да повярвам, колко голямо е това място. – Кайла каза, когато вървяхме надолу по
коридора към фоайето, оставяйки момчетата в заседателната. Всичко което вземах за
даденост за нея бе ново. Караше ме да гледам на нещата от други очи.
Всички стени бяха облицовани в тъмно дърво. Каменният под беше протрит и надраскан на
местата където са минавали хората. Портретите на прадедите ни в двете форми – човешка и
вълча, украсяваха стените.
-
Целия вид е живял тук. – каза Британи. Тя харесваше историята, докато обикновено аз не
можех да я разбера или запомня. – Ние сме били само-достатъчни. Тогава
индустриализирането започнало да се разпространява, и ние сме осъзнали колко много
изпускаме от отвън, когато се само-изолираме.
-
И така сме отишли в големия, лош свят. – прекъснах.
-
Не е толкова лош. – каза Британи.
-
Тогава защо пазим съществуването си в тайна? – попитах.
-
Защото, когато сме пробвали да се разкрием, сме са започнали да ни преследват и изгрят
като вещиците и демоните. – отговори Британи.
-
Знам какво се е случило преди много време. – каза Кайла. – Но не мислите ли, че хората са
по-просветени в тези дни?
-
Каква беше първата ти реакция когато научи за съществуването ни? – попитах.
Тя се изчерви толкова силно, че луничките й изчезнаха от повърхността на кожата й.
-
Слисах се. Мразя да го признавам, но бях ужасена, когато открих, че бях една от вас. Но