Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
- Рейв?
По обичайни си тих начин се появи внезапно пред мен. Облегнах се на дървото.
Той подпря ръцете си на стеблото около главата ми. Предвижи пръстите си по бузата
ми.
- Знаеше, че съм тук. Това означава, че си дошла да ме видиш.
Кимайки, погледнах в красивите му тъмно кафяви очи. Не исках да го правя, не исках
да го нараня, но предпочитах да го чуе от мен.
- С Конър ще тръгнем към водопада утре – Боже, колко е трудно – Просто исках
да знаеш ... че ще съм с него.
- Значи избра него – каза с мъртвешки спокоен глас. Думите му бяха твърдение,
не върпос.
- Винаги е трябвало да бъде той – казах му.
- Защо? Защото родителите ти искат това?
- Не, защото аз го желая – казах ясно, раздразнена, че всички си мислят, че
родителите ми са отговорни за избора, който съм направила – Той е добро
момче.
- Да, – той се засмя сухо. – Това прави нещата по-трудни.
- Предполагам, че иначе би го предизвикал и убил, нали?
- Ако бе загубеняк – мигновено.
Сърцето ми се ускори.
- Недей, – наредих му строго. – Не искам да го нараняваш. Ако все още си търсиш
сродна душа, Британи е свободна.
- Не чувствам същото към Британи, не разбираш ли?
- Рейв, ако се бяхме забелязали по-рано ...
Друг изблик на суров смях ме прекъсна.
- Аз те забелязах още в началното училище, но ти винаги се размотаваше с Конър.
Никога не даде на някой друг шанс.
До това лято, дори не бях разговаряла с някой друг, не исках никой друг. Какво бе
сгрешеното в мен? Винаги е бил Конър.
- Каза ми, че не си ме забелязал до това лято – напомних му.
- Силните чувства, които изпитвам към теб ме удариха това лято, но винаги съм те
забелязвал. Когато пълнолунието дойде и ти си с Конър помисли за това, което
можехме да имаме – каза.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
След това ме целуна силно и страстно. Знаех, че трябва да го спра, да го избутам
надалеч. Но вместо това ръцете ми се увиха около раменете му, знаещи, че това ще е
последната целувка, която някога щяхме да имаме. Желаех да трае вечно, въпреки че
бе невъзможно.
Когато се отрдъпна, се почувствах както винаги съм се чувствала, когато съм с него:
объркана. Може би трябва да приема предложението на Британи, помислих си. Просто
да мина през трансфоррмацията сама и да реша по-късно кой ще бъде. Но си напомних
какво каза Кайла за това, колко прекрасно е изживяването, ако до теб има някой за
когото те е грижа, някой когото обичаш.
- Довиждане, Рейв, – казах тихо и си тръгнах.
Той дори не се опита да ме спре. А това най-вероятно казваше всичко.
Защото дълбоко в себе си знаех, че Конър би се опитал да ме спре ако си тръгна.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
Chapter Seventeen
Глава седемнадесета
Превод: sunset
Редакция: djenitoo & sunset
__________________________________________________________________________________
-
С баща ти ще сме тук когато се върнеш – каза майка ми и ме прегърна силно. – Няма
да съжаляваш за решението си – прошепна близо до ухото ми.
Живота ми можеше и да не продължи без този коментар. Отново започнах да прехвърлям през
главата си тези глупави съмнения, че Конър е нейн избор, а не мой.
Татко ми ме притисна до себе си.
-
Малкото ми момиченце.
След това стисна ръката на Конър, а майка ми го прегърна.
Когато с Конър най-накрая започнахме да вървим през горите казах.
-
Радвам се, че това свърши.
-
Просто се притесняват за теб. Как са раните ти?
-
Не са зле.
Накуцвах малко и рамото ми ме болеше, но и това щеше да се оправи по време на
трансформацията. Чувствах се по-силна, но нито Конър, нито аз притиснахме гарниците на
възможностите си.
Пътувахме тихо, стоейки на щрек. И тогава и сега можеше да ми даде да държа раницата и
дрехите му, да се преобразува за едно мигване и да претърси окръга около нас. Въпреки, че
сетивата му са по-изострена от тeзи на хората, във вълча форма е дори още повече.
През нощта се редувахме на смени, за да наблюдаваме. На втората нощ един елен доближи в
лагера ни – това бе единствения чужденец, когото видяхме.
Когато стигнахме до крайната ни цел бе вече следобед. Изкачихме се по стената на
укреплението и последвахме пътеката в малка поляна заобиколена от две планини. От едната