защото съм го правила и преди.
-
Никога не съм говорела за това с родителите си.
-
Аз също – той потупа по юргана – Хайде, изглеждаш сякаш ако паднеш ще умреш.
Проснах се върху спалните чували, а той легна до мен, оставяйки ме да използвам рамото му
като възглавница.
-
Чувствам се сякаш искам да изскоча от кожата си, – казах му.
-
Просто тялото ти се подготвя за всичко, което ти предстои.
-
Винаги ли ще съм толкова . . . чувсвтителна?
-
Да, но бързо ще свикнеш с него.
Не можех да си го представя, но му вярвах.
-
Ще ме събудиш ли по време на залеза? – попитах. – Искам да имам достатъчно време
за да се подготвя.
-
Да.
Клепачите ми натежаха, а мускулите ми се отпуснаха в онова познато чувство, когато не искаш
да мръднеш, което идва точно преди да заспиш. Попитах провлачено:
-
Конър, трябва ли да се страхувам?
Ръцете му се затегнаха около мен.
-
Не, Линдзи.
Унесох се и сънувах, че когато се събуждам съм красив бял вълк.
Конър спази обещанието си и ме събуди малко след залез слънце. Следващия път, когато се
покажеше щях да съм променена. Очакването потръпваше в мен, когато ядях обикновената
храна от провизиите, които по общо мнение също така се сервират и на совалките. Опаковахме
леговищата си сякаш бяхме на ръба на оцеляването, включвайки храни с дълъг срок на
годност. Защото кой знае кога ще ги използваме или колко дълго ще трябва да се крием.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
Конър бе сложи фенерчето помежду ни, така че да сочи напред и дръпна един драпиран син
шал над него. Не знам от къде го бе намерил, но размъти светлината, давайки ни малко
романтика.
-
Знам, че любимия ти цвят е синия – каза.
Така беше, той знаеше всичко за мен.
-
Може би ще отидем на някой добър ресторант по-късно тази седмица, за да
отпразнуваме рождения ти ден – каза.
Сетих се за предложението на Рейв да отидем на вечеря, но след това настроих паметта си
обратно на мястото което пренадлежах.
-
Помниш ли когато майка ми ни накара да взимаме уроци по етикет?
Той се ухили.
-
Да.
Тогава бях на дванадесет, а той на четеринадесет. Мислеха си, че трябва да се научим с кои
вилици да ядем, ако отидем на официална вечеря.
-
А ти продължаваше да се оригваш – напомних му.
-
Хей! Не бях само аз. Ти беше тази, която предложи да се оригаме по мелодия на
„Somewhere over the rainbow*” (* песен)
Засмях се, припомняйки си как и двамата си навлякохме проблеми, задето не приехме урока
на сериозно.
-
Не, наистина, защо на официалната вечеря има толкова много свебърни прибори? –
попитах.
-
Не зависи от мен. Живея си достатъчно добре на пици в колежа, какво значение има?
-
Липсваш ми, когато съм на училище – казах.
-
И ти на мен, Линдзи. Само още една година.
-
Мога да завърша по-рано, някъде към декември.
-
Наистина? Ще бъде чудесно.
Кимнах.
-
Да, ще бъде, – дърдорех глупости сега, опитвайки се да накарам стомаха ми да се
отпусне.
Конър събра боклуците ни.
-
Отивам навън. Ела, когато си готова.
Наблюдавах го как взима черната роба. Когато излезе, седнах с кръстосани крака и направих
няколко упражнения за дишане. Стегнах мускулите си, направих малко стречинг и слушах как
ставите ми пукат. След това станах на крака и започнах да се приготвям.
Този превод принадлежи на преводачите от http://muse.forumotion.net
Тъмните Пазители: Пълнолуние – Рейчъл Хоторн
Борех се да не си мисля за Рейв, чудех се какво ли щеше да прави тази вечер.
Конър бе съдбата ми.
Пуснах косата си и започнах да я сресвам докато не заблестя като бяло стъкло, както карамел, който видях веднъж да свети на слънцето. Оставих я пусната и се накарах да не мисля за онзи
път, когато Рейв ме помоли да го направя. Намазах тялото си с лосион, по ръцете и краката си, мислейки си, че би помогнало на човешката ми кожа и тялото ми да се разпънат.
Погледнах образа си в огледалото. Бях облякла само бялата копринена мантия. По някои
начини изглеждах по-възрастна, но по други бях същата. Същата истина щеше да важи за мен
след промяната.
Отдалечих се от огледалото и отидох до входа на пещерата, измъквайки се зад завесата от вода
и обикаляйки същото езеро, което скоро щеше да отрази изгряващата луна.
Конър стоеше там, чакаше ме, тъмно русата му коса бе сресана, сапфирено сините му очи –
спокойни. Носеше черната мантия. Хвана едната ми ръка и притисна дланта си срещу моята.