Добри Жотев
Пълнолуние
Пролетната нощ беше топла, та седяхме на кьошка под осветлението на пълната луна. Майка ми плетеше умълчана. Дядо се настани на трикракото столче с пъшкане — уморен бил, като да е „кълцан у чутура“. Баба лежеше в голямата одая — боляла я „кръстината“.
— Айде, дигай се — подвикна й дядо.
— Мани ме, болна съм — отвърна тя.
Дядо се усмихна под мустак, обърнат към мен:
— Я бегай да кажеш на Гьора тупанджията да излезне насред село и да удари тупана — баба ти из един път че оздравее!
Донякъде беше прав — баба обичаше веселията. Вдигне ли се сватба, извие ли се хоро — там е. Стои ухилена, гледа, а очите й искрят. И на хорото би се хванала стига да не знаеше, че е „срамота“. Затова пък на погребение никой никога не беше я виждал.
Старецът и друг път е правел подобни намеци, но сега баба се ядоса и както си лежеше в одаята, го прокълна:
— Убил те господ!
— Бабо — рекох й, — защо се ядосваш на една шега? Щом дядо е толкова лош, защо си се омъжила за него?
Тя се надигна от леглото, дойде при нас, седна и заяви язвително:
— Не за него, не! Я съм се за кон оженила!
— За кон ли? Как за кон? — учудих се.
— Деда ти — натърти тя — не е доодил у наше село да ме сака. Брат му дойде на един убав бел кон. Щом виде тоя пусти кон, баща ми рече: „Че дадеме момата!“ Те затова съм се за кон оженила!
Дядо я погледна насмешливо:
— Ама и ти не беше мома като момите, а дива коза. Дойдеш с вашенските моми на киселец у Старо селище и а̀ тръгнем къде тебе, а̀ побегнеш, та дума не можем да ти кажем. Дива коза беше. А сега: „За кон съм се оженила.“
Баба се ядоса:
— Ууу, бреварай от тебе!
Бреварай означаваше нещо като „не се търпи повече“. Баба си послужи с тази рядко употребявана дума, за да подчертае колко непоносим е нейният старец.
Легнахме си рано. Баба остана в старата къща. Дядо и аз в новата. Баща ми играеше в кръчмата — беше му дошло „комарджийското“.
Само че от пълнолунието не ме хващаше сън. Старецът също се въртя, въртя, но по някое време захърка. Хубаво хъркаше той. Като го подкара отдолу нагоре и после обратно. Слушах го, слушах, накрая съм заспал и аз.
… Мама подвикна от двора. Гледам в прозореца — ден. „Ей, успал съм се!“ — извиках и скочих да изтичам навън. Дядо ме дръпна за крака:
— Къде си тръгнал, бре?
— Ами… съмнало! Мама ме вика! — рекох така, но веднага видях, че още е нощ.
Легнах до стареца смутен, а той, както си лежеше, спокойно рече:
— Гяволетините са това.
— Какви гяволетини? Мама ме извика!
— Айде сега! Майкя ти спи! Гяволетините… Понекогаш… оцъкли ли се месечината… И мене ме лъгаха. Уж брат ми окна от двора да излезнем… Арно, ама я знам и не излизам!
Каза това и отново захърка. Ококорих очи и ми стана и смешно, и чудно, и страшно. Някъде преди полунощ се върна баща ми. Чух го да влиза в съседната стая на пръсти. След малко, събудила се, майка ми заплака. Защо ли плачеше? Изведнъж я чух да казва:
— Я, що е това?
— Нищо — отвърна баща ми.
— Нищо ли?
— Нищо я! Не си ли ме виждала по долни гащи?
— Виждала съм те, ама къде са ти панталоните?
Тук баща ми позамълча и отвърна храбро:
— Един другоселец ги отнесе.
Мама изхлипа:
— Те това не е било и това стана! На комар ли ги изигра?
Пак мълчание, а после:
— Най-напред ми вървеше, ама не би… Сама видиш!
Представих си го по долни бели гащи, завързани над ашиците.
— Бреварай от тебе, бреварай! — извика жаловито майка ми.
В същото време дядо се отприщи на юнашко хъркане. Между кратките паузи чувах как баща ми се кълне и вери, че никога повече няма да играе комар.
Отвън луната надникна през прозореца и се облещи. В дола, където шумолеше реката, на съвсем равни промеждутъци подвикваше чухъл. Обърнах се с гръб към луната и пак съм заспал.
… Мама ме дръпна да стана. Измънках, че ми се спи, но тя настоя — щяла да ме води някъде. Вдигнах се и тръгнах подире й:
— Къде си ме повела, мамо?
— Най-напред че идеме да видиме белия кон — рече тя. — После че стигнеме оня другоселец. Метани доземи че му правим само и само да ни върне панталоните на баща ти. Така ли да оди за срамотите.
Надничахме в някакви полутъмни обори, но белия кон не видяхме. Поехме по каменисти пътеки да дирим другоселеца — никакъв го няма. Уж беше ден, пък снощният чухъл викаше неуморно. Капнах от ходене и се оплаках на майка ми. Тя спря, огледа се и ми посочи камък, издълбан като стол. Седнах. Мама ме загледа умилено:
— Сега си като цар на трон.
Сегна ръце сякаш да ми сложи корона и така ме халоса по темето, че замижах от болка. И се събудих.
Бях сам в дола, седнал на брега на реката, с овесени крака над сами вира. През клонаците на върбите кръглата луна ме гледаше насмешливо, а чухълът викаше като че ли в мозъка ми. Ушите ми писнаха. Не смеех да се помръдна. Само ме връхлетя една от най-страшните, разказвани ми от баба случки: