Ратай от съседното село бил помамен от „гяволетините“. Преобразили се като негови приятели. На сватба го завели. Там — булка, младоженик, сватбари. Поканили го на трапезата. Младоженецът му връчил огромна чаша с вино. Вдигнал чашата човекът, но в същия миг се събудил. И какво да види? Покачили го рогатите върху клон на стара изкорубена върба, а в ръцете му натикали конски череп.
Като си представих тази история, скочих като подгонен заек и хукнах въз нагорното към къщи. Влетях при дядо с такава тупурдия, че той мигновено скочи. Още щом ме видя, досети се какво е станало и тревожно се вгледа в лицето ми:
— Къде си одил по нощите?
— Мама ме извика, пък се събудих седнал над вира у реката.
Старецът зацъка с език:
— Брей, брей, още щом стана първия път, требеше да заключим тая пуста врата!
Докато дядо се тюхкаше, аз затраках със зъби — втресе ме. Тогава взе да ми се кара. Нали ме бил предупредил. Защо съм тръгнал подир „гяволетините“. Майка ми се събуди. Щом ме зърна и разбра каква е работата, завайка се и тя и рече:
— Състрашил се е! Требе да му баем!
Тя беше селската баячка на „състрашѐните“. Бях я виждал как бае, затова без повече покани се запътих към старата къща, влязох в кухнята и застанах с гръб към огнището. Лечителката загреба с шепа от чувала до нощвите брашно, стисна го да стане топка и го хвърли над главата ми. Топката се удари в опушената стена и остави бяло петно. Втора топка прелетя от дясната ми страна, трета от лявата. Така хвърлячите на ножове обграждат тялото на застаналата пред дървен кръг жена. Заедно с това майка ми шепнеше заклинания.
„Състрашаването“ поразмина, но се появи друга беда — засърбя ме навсякъде. Задръгнах се като крастав. Мама огледа ръцете ми, краката.
— А! — хвана се за главата тя. — Сугреби.
В моето село казваха така на уртикарията. Селската лечителка на „сугребите“ пък беше баба. Майка ми я събуди. Разказа й за случилото се, съобщи за новата беля и вметна, че това навярно е станало от „състрашаването“. Баба рече:
— Не, не е! Днеска яде сума зелени джанки! Това е.
От „сугреби“ не бях лекуван, нито бях виждал начина на лечение. Зачаках разпоредбите на лечителката. Баба мълчаливо ме заведе до кочината и заповяда:
— Айде! Качи се!
— Къде да се кача? — недоумявах.
— На покрива на кочината, та къде? — поясни тя.
Качих се — покривът не беше на повече от метър и половина височина. Луната блесна право в очите ми. Чухълът в дола надигна глас. Стоях, гледах луната, слушах чухъла и се дръгнех неистово. Баба се ядоса:
— Не се дръгни, а окай, бреварай!
— Защо бреварай?
— Не питай! Окай! До три пъти по три! Ама силно колко можеш!
Неудобно ми беше да викам посред нощ, но нямаше накъде. Закрещях с детско-юношески, мутиращ глас:
— Браварай! Браварай!…
Прасетата в кочината заквичаха, пък на мен ми се стори, че ми се смеят. Позамълчах и промърморих:
— Бабо, не чуваш ли?
— Що да чуем?
— Прасетата — смеят ми се!
А тя:
— Не ти се смеят, бре! Окат като тебе бреварай!
Продължих да крещя. И прасетата усилиха квиченето. Накрая баба нареди да сляза от кочината, заведе ме вкъщи, съблече ме гол и се захвана да ме чеше с парче от чувал. После ме заведе при дядо, който хъркаше, и ми каза да спя. Погледнах баба сърдито:
— Направи ме за смях на прасетата!
— Спи, спи — рече тя и излезе.
Легнах и, за чудо и приказ, сърбежите престанаха.
В наши дни баенето от „състрашаване“, както и лечението от „сугреби“ учените биха определили като психотерапия. Твърде е възможно. Само че за такива психотерапии, изглежда, са необходими старовремско опушено огнище, не найлонов, а едновремешен чувал с брашно, изправен до някогашните дървени нощви. Трябва кочина с нисък покрив, съответните прасета, облещена луна и невъзмутим чухъл. Но сега къде ти подобни работи. Иначе бих опитал, понеже честичко получавам „състрашаване“, както и „сугреби“. Не от зелени джанки, разбира се, нито от „гяволетини“…
На сутринта ме събуди изгряващото слънце. Дълго трих очи, за да се убедя, че наистина съм буден. Дори на двора излязох доста плахо. Там видях дядо — клепаше захабената коса. Баба изскочи от мазето със зачервени бузи и мотика през рамо. Щеше да оправя лехите на зеленчуковата градина. Преди това по стар навик беше си сръбнала сливовица направо от бурето с нейната любима ръжена сламка. Само дето като друг път не подрипна хороводно и не извика своето и-ху-ху.