— Само ако можеш. Бил със сигурност ще забрави да доведе свидетел, толкова е нервен горкичкият. А не искам да викам шофьора на таксито.
— Знам какво имаш предвид. Когато Аги и аз вършихме същото, трябваше да разчитаме на кочияша и той оплеска всичко. Шегите му бяха прекалено пиперливи за моя вкус, а освен това искаше да ни се изтърси на тържествената трапеза. Но чичо Гали няма ли да дойде! Останах с впечатлението, че малко или много той е вдъхновителят на това начинание.
— Да не мислиш, че човек може да очаква нещо от чичо Гали преди дванадесет? Бедничкият, той сигурно не си ляга преди шест-седем сутринта. Не, трябва да дойдеш ти. Моля те, Фреди, сладурчето ми.
— Ще дойда. Ние, Трийпудови, помагаме на приятелите си, когато са в нужда. Ще трябва да доведа и едно момче. Казва се Плимсол.
— Защо?
— Налага се. По-късно ще пътуваме за Бландингс и не смея да го изпусна от очи, иначе ще забегне в някоя кръчма. С тоя човек имам да опека един колосален проект.
— Толкова ли е специален?
— И още как. Той е Типтън.
— Нищо не ми говори.
— Никога ли не си чувала за Типтън? Това показва, че не си била в Америка. Веригата магазини „Типтън“ са във всеки малък град из Средния Запад. Те доставят на местните селяци всичко, включително кучешките бисквитки. Няма да сгреша, като кажа, че ако кучешките бисквити, които „Типтън“ продават годишно, се наредят една до друга, ще стигнат от скалистия бряг на Мейн до блатистата степ на Флорида. Може и по-далече.
— И Плимсол всъщност е предрешен Типтън? Когато го срещна и му кажа „Здрасти, Плимсол“, той сигурно ще си отлепи мустака и ще ми отвърне: „Метнах ли те? Аз съм Типтън“.
На Фреди отново му се наложи да цъкне с език.
— Плимсол притежава контролния пакет акции в „Типтън“ — обясни той със суров глас. — А моята цел е да го склоня да даде на „Доналдсънс Инкорпорейтид“ изключителното право за доставка на кучешки бисквитки в цялата си огромна мрежа от магазини. Ако успея да го уредя, това ще е най-голямото нещо, което някога сме постигали.
— На твоя тъст ще му стане доста драго.
— Направо ще подрипва из Лонг Айлънд Сити като балеринка.
— Сигурно ще те направи… Има ли нещо по-голямо от вицепрезидент?
— Е, всъщност — призна си Фреди в пристъп на откровение, — в повечето от тия Американски фирми, доколкото знам, от вицепрезидентското място едва се започва. Струва ми се, наградата ми би трябвало да бъде нещо като помощник управител по продажбите.
— Е, както и да е. Успех. Какви са изгледите досега?
— Понякога светли. Друг път не чак толкова. Разбираш ли, Типи получи правото да управлява парите си едва преди няколко месеца и оттогава не е спрял да празнува.
— Прилича ми на човек от отбора на чичо Гали. Сродни души, а?
— Главната трудност е, че трябва да го хвана в подходящия момент и да му тикна в ръцете бумагите, готови за подпис. А той или е прекалено фиркан, за да държи химикалка, или има от ония махмурлуци, от които човек забравя всичко, освен чашата със сода. Затова успехът ми да го склоня за Бландингс е страхотен стратегически ход. Там няма да има ония улеснения, които му помагат в Лондон.
— И няма да може да се измъкне, когато го сгащиш в ъгъла и викнеш колкото ти глас държи за широкия друм на Доналдсън.
— Именно. Бях пропуснал да отбележа това в сметките си. Е, не мога да стоя и да си бъбря с теб цяла сутрин, кутренце. Къде казваш ще бъде събитието?
— Гражданското на Брамптън роуд. От другата страна на „Парк хотел“. Точно в дванадесет.
— Чудесно. Ще имам достатъчно време да дам храна за размисъл на леля Дора и да прескоча до бижутерията. После ще се обадя на Типи, за да му кажа къде и кога да се срещнем и идваме при вас.
— Да не се изпуснеш пред мама?
— Скъпо дете! Ти ме познаваш. По въпроса за твоя романс ще си държа устата запечатана. А когато Фреди си запечати устата, дума не можеш да изтръгнеш от него.
След около двадесет минути той излезе от „Уилтшър Хаус“. Лицето му беше сериозно и объркано. Въпросът с храната за размисъл за леля Дора не се беше развил с такъв успех, какъвто виждаше в очакванията си. Верен на обещанието, което даде на Пру, си беше държал устата запечатана по въпроса за предстоящото събитие на Брамптън роуд, и му се струваше, че по-добре да я бе запечатал и по въпроса за кучешките бисквитки. Би било твърде силно да се каже, че леля Дора му е хлопнала вратата пред носа. Но я намери в странно настроение, разсеяна и замислена, и неведнъж в разговора му даде да разбере, че желае да остане сама. Най-доброто, което успя да постигне, бе обещанието й, че ако получи безплатна кутия, ще я опита. Ето защо, след като изпълни нареждането на жена си и даде поръчка за подаръка на Вероника, Фреди се върна в квартирата с чувството, че знае какво му е на бедния заклинател, който се е напъвал пред глуха змия.