Като влезе в апартамента си, той установи телефонна връзка със свърталището на паралиите — хотел „Бариболт“, и пожела да говори с мистър Плимсол. След минута по жицата дойде един твърде дрезгав и дебел глас:
— Ало?
— Хей, Типи. Фреди се обажда.
— О, здрасти, Фреди. Хвана ме тъкмо навреме. Още една секунда и щях да съм излязъл.
— Къде?
— Отивам при един доктор.
Фреди изгука съчувствено:
— Нещо не си добре ли?
— Не, всъщност се чувствам невероятно добре. Направо учудващо добре. Но по гърдите ми са се появили някакви розови петна. Имал ли си някога розови петна по гърдите?
— Не мисля, че съм имал.
— Какво има да му мислиш. Или ги имаш, или не. Среден път няма. Моите имат странен розов цвят като небето в ранно лятно утро. Реших, че няма да е зле някой лекар да им хвърли едно око. Като дете никога не съм боледувал от шарка.
— Защо?
— А, това е нещо, което всички ние бихме искали да знаем. Не се съмнявам, че ако истината излезе наяве, ще разтърси света.
— Добре тогава, можем ли да се срещнем в гражданското на Брамптън роуд? Един мой приятел се жени там.
— Не му трябва, ако питаш мене. Както и да е, дано е щастлив. Забележи, не казвам, че ще е. Просто едно любезно пожелание. Дадено. Брамптън роуд, гражданското, дванадесет.
— Близо е до „Парк хотел“. Ще те водя на обяд там.
— Отлично.
— Ще дойда с колата, така че си донеси багажа. После можем да тръгнем направо за Бландингс.
— Бландингс?
— Ще ми се да стигнем там за вечеря.
— Бландингс — повтори Плимсол. — Да, разбира се, Бландингс. Знаех си, че имам нещо да ти казвам. Няма да дойда в Бландингс.
Не беше лесно човек да накара Фреди да се разтрепери като трепетлика. Обикновено, за да се разклати каменното му спокойствие, бе нужно да се пуснат край ухото му една-две хвалби за „Храна за кутрета на Питърсън“. Но в този момент той съвсем определено потрепера, при това точно като трепетлика.
— Какво!
— Точно така, няма да дойда. Какъв е смисълът да се забия в провинцията, като се чувствам толкова невероятно добре? Идеята беше, ако си спомняш, да ида и да се освежа, като подишам малко чист въздух. Но тъй като вече се чувствам съвсем свеж, нямам нужда от чист въздух. Всъщност, изобщо не ми е притрябвал.
— Но, Типи…
— Край — прекъсна го твърдо мистър Плимсол. — Приключихме с тоя проект. Другата ти идея, обаче, да ме заведеш на обяд, ми се вижда чудесна. Идвам право там весел като лястовичка. Ще ме познаеш по розовите бузи. Наистина се чувствам превъзходно. Винаги съм го казвал — алкохолът е балсам. Грешката на повечето хора е, че не го вземат в достатъчни количества. В дванадесет еди-къде-си. Добре. Чудно. Страхотно. Върховно. Превъзходно. Бравос — додаде мистър Плимсол и затвори.
Няколко секунди Фреди остана неподвижен. Този страховит удар за надеждите и мечтите му временно го беше зашеметил. Мина през ум да се обади отново на Типтън и да го вразуми. После реши, че това може да стане по-тихо и спокойно на обедната маса. Той запали цигара и на лицето му се изписа решителност. „Доналдсън Инкорпорейтид“ тренира добре вицепрезидентите си. Може да загубят битката, но никога не излизат от играта.
Колкото до мистър Плимсол, той си взе шапката и чадъра, закрепи го весело за момент на брадичката си, после излезе и повика асансьора. Няколко минути по-късно беше настанен в едно такси от бившия крал на Занзибар, който патрулираше на алеята пред главния вход.
— Харли стрийт — каза той на шофьора. — И не пести конските сили.
Харли стрийт, както всеки знае, е мястото, където докторите се събират на тълпи и където на всяка врата може да се види нещо като екзема от месингови табелки. В една от къщите, някъде по средата на оживената артерия, се мъдреха следните имена на лекуващи братя, избра ли да споделят един покрив: Хартли Рамплинг, П. П. Борстал, Д. В. Чийзрайт, сър Абъркромби Фич-Фич и Е. Джимпсън Мъргатройд. Търсеният от Типтън бе именно Е. Джимпсън Мъргатройд.
Глава трета
I
Главният недостатък на това да си избереш наслуки доктор от телефонния указател, само защото ти се нрави второто му име — Типтън някога имаше годеница на име Дорис Джимпсън — е следното: нямаш никаква представа какво ще ти се сервира, докато не влезеш в приемната, а там вече е твърде късно да биеш отбой. Докторът може да е сродна душа, но може и да се окаже някоя черногледа и антипатична особа. Направо скачаш с главата в торбата.