Ако същият този Е. Дж. Мъргатройд му беше излязъл с подобни приказки в една от ония сиви утрини, когато провисваше отпуснат като дрипа на стола с лед на челото и бутилка сода под ръка, тогава можеше да отдаде някакво внимание на смахнатите му теории. През последните два месеца е имало моменти, в които ако някой беше казал на Типтън Плимсол, че единствената му надежда е да отиде в манастир, той щеше да оцени съвета като разумен и да го последва решително. Но да му се сервира подобна тъпотия в такава слънчева сутрин, когато се чувстваше здрав като бик, това беше съвсем друго нещо. И когато таксито наближи „Бариболт“, Типтън реши, че негов морален дълг е да даде на тоя тип един добър урок, който ще го научи друг път да не дрънка врели-некипели без да мисли за последствията.
Не му отне много време да се спре на конкретната процедура и да начертае решителната тактика, която ще натрие носа на Е. Дж. Мъргатройд и ще го накара да се скрие от срам в най-малката миша дупка на „Харли стрийт“. И тази тактика се състоеше в това да се упъти право към бара на „Бариболт“, да гаврътне на екс четири-пет чаши, да се върне при доктора здрав и свеж като майска пъпка и да му рече: „Е, Мъргатройд, драги ми друже, може да ти е интересно да научиш, че откак се видяхме за последен път, се наливам като мях и при все това се чувствам по-добре от всякога, ако изобщо е възможно. А брътвежите ти за привиждане на някакви си лица са пълни измишльотини. Какво ще кажеш сега, Мъргатройд? Каква песен ще ми запееш, Е. Джимпсън?“
Речено, сторено — така действаше Типтън Плимсол. С песен на уста той се намести на бара и каза на бармана да си размърда китките и да започне да налива, защото е пристигнал клиент с пълен джоб. В същото време един младеж, който се суетеше около двукрилата врата и зяпаше към улицата, изведнъж свърна към бара и тръгна решително. Беше (едър тип с вид на дружелюбна горила и явно преживяваше някакво нервно напрежение. Казваше се Листър, Уилиям Галахад, и беше дошъл в „Бариболт“ да запази маса за сватбено тържество.
II
Когато едри, сериозни младежи със здравомислещи глави на раменете се влюбят отчаяно в дребни, безразсъдни, импулсивни момичета, чието мото е „Всичко е движение“, резултатът нерядко е че те се чувстват оплетени като патета в кълчища. Създавайки впечатлението за нервно напрежение, Бил Листър в никакъв случай не заблуждаваше публиката. Откак Прудънс Гарланд нахлу като буря в живота му, той непрестанно имаше усещането, че е обрулено листо, подхвърляно от есенната вихрушка. Бил беше простосърдечно дисциплинирано момче. Природата го беше предопределила да бъде от ония мъже, при които любовта, когато й дойде времето, идва на пръсти и постепенно и преминава в строго определени рамки и плавни етапи от първата среща до скромната сватба с шаферите, въвеждащи приятели и роднини в църквата. Ако някога е имало мъж, роден да бъде в центъра на сватбената фотография, облечен в официален костюм, то това беше Уилиям Галахад Листър.
А ето го сега, след цял месец трескави потайни срещи и страстна секретна кореспонденция, бе на прага на таен брак в гражданско отделение. Не че имаше нещо против, разбира се. Той одобряваше. Ако Прудънс бе пожелала сватба ала Холивуд, с оркестър, камери и светлинни ефекти, той би събрал целия си кураж и би го понесъл. Защото нито за секунда не изпускаше основното, което наистина значеше нещо, а именно, че тя ще стане негова съпруга. Но имаше моменти, когато му се искаше събитията да се бяха развили по-различно и едно от импровизираните подобрения, които можеше да предложи, беше истински тържествен сватбен обяд.
Хотел „Бариболт“, който приютява главно американски милионери и гостуващи махараджи, има славата на място, където карат попадналия по погрешка клиент да се чувства като бълха. Хората от обслужващия персонал се избират главно по това дали могат да присвиват уста и да повдигат вежди точно ония пет милиметра повече, които да обърнат нещата.
Бил, както видяхме на снимката, беше здрав, мъжествен левент, и ако трябваше някой да се занимае с побеснял бик, едва ли можеха да се намерят по-сигурни ръце от неговите. Но има моменти, когато мускулите и габаритите не носят червени точки и насред пищния интериор на „Бариболт“ по-добра работа вършат изисканата елегантност и съвършената кройка. Дрехите на Бил, обаче, макар и идеални за бохемски сбирки в някое студио в Челси, съвсем не пасваха на този храм на бог Мамон. Като се прибави и вродената му свенливост, можем да си обясним неловкото положение, в което изпадна след разговора си с един зализан тип в ресторанта. Съвсем ясно бе, че онзи не хареса вратовръзката му и не можа да проумее как е възможно някой с панталони като чували да резервира маса за обяд на такова място. Бедният младеж се беше измъкнал, олюлявайки се, с чувството, че прилича на слон в стъкларски магазин или в най-добрия случай — на скитащ бродяга. Но когато стигна до двукрилата врата, извеждаща към улицата, мерна на алеята онова същото конте в униформа, което приличаше на бившия крал на Занзибар и което на влизане не беше скрило присмеха в погледа си. Внезапно Бил осъзна, че няма да има сили да мине отново покрай тоя мъж, ако първо не гаврътне едно питие за смелост. Ето защо беше сменил така рязко посоката и се бе насочил към бара.