В този момент Типтън Плимсол тъкмо беше изпразнил първата чаша и наблюдаваше как барманът му приготвя втора.
Предвидливият ум, отговорен за построяването на бара в „Бариболт“, беше конструирал горната половина на вратата му от стъкло, за да могат младите гуляйджии, които идваха да утолят жаждата си, да хвърлят предварително по едно око вътре и да се уверят, че нито един от кредиторите им не е там. Като залепи нос в стъклото, Бил със съжаление забеляза, че на бара се е разположил висок слаб младеж, което го накара да се отдръпне и да помисли. Изобщо не беше сигурен, че в това нестабилно състояние на духа може да търпи компанията на високи слаби младежи.
След няколко секунди силното му желанието да обърне две-три чашки го накара да хвърли още едно око. Но и този път почувства, че не може да събере сили да влезе. Високият слаб младеж му се стори точно от онези, които биха огледали коленете на панталона му и биха извърнали глава с кратък язвителен смях. Бил затвърди това впечатление третия път, когато надникна, а още по-силно четвъртия.
Типтън Плимсол го усети на втория път. Над бара в „Бариболт“ има голямо огледало, отразяващо вратата, около което са подредени красиво бутилки и реклами. Докато отпиваше от третото си питие, Типтън внезапно осъзна, че в това огледало непрекъснато се появява и изчезва някакво ужасяващо лице. В началото явлението не предизвика никаква тревога. Развеселен, той обърна внимание на бармана:
— Тоя приятел май не може да се реши.
— Сър? — вдигна вежди бармана.
Типтън му обясни, че някакъв тип наднича през стъклото, но барманът отвърна, че не е забелязал нищо. Типтън рече „А, така ли?“ и за пръв път се замисли. Внезапно му дойде наум, че в очите на привидението, когато срещнеха неговите, се четеше някакво послание или предупреждение — във всеки случай определено го заглеждаха втренчено. И като си спомни думите на Е. Дж. Мъргатройд, той усети тревожни тръпки, все още слаби, но набиращи сила.
— Ето го — каза той, когато Бил се появи на сцената за четвърти път.
— Къде? — попита барманът, като вдигна очи от чашата.
— Пак изчезна — въздъхна Типтън.
— О, така ли, сър? — измърмори барманът. — Хубав ден — добави той, за да поддържа разговора.
Типтън остана замислен. Тревожните тръпки вече си бяха живо треперене. Тогава се сети, че има много лесен начин да се успокои. Стана и отвори вратата.
В интервала между четвъртото надникване на Бил и смелото разследване на Типтън, се беше намесил нов фактор — гордостта на Листърови се беше пробудила. Внезапно Бил се почувства отвратен от позорната роля, която играеше. Той се видя такъв, какъвто беше — жалък страхливец, който позволява на един униформен да го сплаши. В гърдите му се пробуди протест. Биваше ли той, финалистът на миналогодишния турнир по бокс за аматьори тежка категория, да се плаши от един обикновен портиер, та дори и последният да е два метра и четиридесет сантиметра висок и богато облечен? Поставен така, въпросът го накара да се изчерви от срам. И за краткото време — около четиридесет секунди, в които Типтън бе размишлявал, Бил се бе обърнал с изправени рамене и бе минал величествено през двукрилата врата. Храбростта му се оказа възнаградена. Бившият крал в този момент измъкваше някакъв херцог, или маркиз, или бог знае какво от един автомобил, така че не го забеляза. С чувството, че е минал през горяща пещ, Бил се насочи към Брамптън роуд и гражданското.
Ето защо, когато Типтън отвори широко вратата и се огледа напрегнато наляво, надясно и напред, не видя нищо. И като че ли ледена ръка сграбчи сърцето му.
Върна се на бара и барманът тикна под носа му плода на поредното си усилие. Но Типтън не го поднесе към устните си. В гърдите му се надигаше непознато досега уважение към Е. Джимпсън Мъргатройд. Вече не гледаше така небрежно на тоя зловещ медицински пророк като на празноглав бърборко. Е, момко, Е. Джимпсън Мъргатройд може да не ти се нрави. Бакенбардите и мрачния му поглед върху живота може и да са ти противни. Но едно нещо си длъжен да му признаеш. Разбира си от занаята.