III
Бил вървеше към Брамптън роуд. Моментният триумф, завладял го след успешния бунт срещу бившия монарх на Занзибар, постепенно се уталожи и отново го сграбчи непреодолимото желание за няколко бързи питиета. Откакто се беше събудил тази сутрин и бе осъзнал, че това е сватбеният му ден, той се бе превърнал в треперещо желе и копнееше за тези питиета така, както еленът копнее за хладния поток след дълга гонитба. И като стигна до „Парк хотел“, който е на един хвърлей от гражданското, реши, че това е последният му шанс да задоволи копнежа си. От „Парк хотел“ на запад започваше пустинята.
Бил влезе и се отпусна доволно на един от столовете пред бара. Не бяха минали и пет минути, когато Типтън Плимсол, съзирайки „Парк хотел“ от прозореца на таксито си, почука на шофьора.
— Хей! — каза му той. — Спри машината. Слизам.
За едно такси не са нужни повече от десет минути да стигне от „Бариболт“ до „Парк хотел“, а това беше изключително кратък срок. Но за десет минути силният мъж може лесно да се съвземе и да дойде на себе си. Като застана пред „Парк хотел“, Типтън вече се червеше при мисълта, че е оставил недокоснат коктейла си само защото някакво си лице се показвало и изчезвало на стъклото. В главата му се нароиха цяла дузина обяснения за появата на това срамежливо лице, и всяко от тях поне сто пъти по-правдоподобно от първото, което бе вледенило сърцето му. Може внезапно да си е спомнило за някакъв ангажимент или че е забравило да си пусне писмото, или че трябва да се обади по телефона, или… всъщност, всичко беше възможно. Сега първоначалното му предположението, че зад него не стоеше реален обект извън въображението му и че действаше в съучастие с Е. Дж. Мъргатройд, му се стори толкова абсурдно, че го накара да се разсмее звънко и весело, та чак до сълзи. И все още се кискаше, когато стигна до бара и отвори вратата със замах.
Над бара в „Парк хотел“, както и над този в „Бариболт“, има голямо огледало. И когато Типтън насочи небрежен поглед към него да види дали вратовръзката му не се е изкривила, се залюля на пети и застина в ужас. Беше видял едно лице. И нямаше как да не си признае — това беше лицето на млад мъж с вид на дружелюбна горила.
IV
Да се каже, че сърцето на жив човек спира да бие, е физиологически неточно. Сърцето не може да спре да бие. То продължава да си върши работата, независимо от чувствата на собственика му. Сърцето на Типтън, макар че той едва ли би повярвал, ако някой му го кажеше, продължаваше да бие. Но чувството, че е решило да стачкува, беше невероятно силно.
Очите му изскочиха като на охлюв и отново, както и в „Бариболт“, в ума му се прокрадна мисълта, че Е. Дж. Мъргатройд, макар да не става за компания в нощен гуляй, си го бива като оракул. Тайнствен, такъв го виждаше сега Типтън с тази негова дарба да предсказва бъдещето. За около тридесет секунди отношението му към Е. Джимпсън беше като това на дивак, благоговеещ пред лечителя на племето. Ето защо може да ви се види странно, че само след няколко минути той отново се беше върнал към предишното си мнение, че мъдрецът от „Харли стрийт“ е един никаквец, балон под налягане и празноглав бърборко.
Това, което се случи, бе, че в края на въпросните тридесет секунди Типтън затвори очи, брои до сто и пак ги отвори. И когато го направи, от лицето нямаше и следа. Стопило се беше яко дим.
По вените му се разля дълбоко облекчение, придружено с гореспоменатите сурови мисли по отношение на Е. Дж. Мъргатройд. Отново се намери напълно задоволително обяснение за цялото неприятно преживяване. Разбра какво може да се е случило. Явно епизодът в „Бариболт“ го бе засегнал повече отколкото предполагаше, предизвиквайки форма на авто-хипноза и превръщайки го в жертва на всеки светлинен трик. Настроението му, което беше паднало, хвръкна в небесата. Вече не се чувстваше като парцал и сърцето му отново олекна. Свеж и бодър, облян в слънчева светлина, той пристъпи към бара и започна преговори с човека зад него.
Докато отпиваше от втората чаша, спомена на бармана, че след малко трябва да е в гражданското на Брамптън роуд и ще бъде благодарен на съвет от страна на някой любезен лондончанин как да стигне до там. С помощта на една черешка и две бъркалки за коктейл барманът му показа как да намери пътя. Типтън му благодари с оная лъчезарна усмивка, с която печелеше симпатиите на всички тази сутрин, и излезе, като крепеше на дланта си и черешката, и бъркалките за коктейл.