V
Не е нужно да се задълбочаваме в детайли върху първите минути от срещата на Фредерик Трийпуд и Уилиям Листър. Достатъчно е само да кажем, че те се познаха и разбраха. Малко са нещата в този живот по-трогателни от среща между стари побратими след дълга разлъка, но тя съдържа прекалено много въпроси от типа „Какво прави оня дърт еди-кой-си?“ и „Какво стана с пустия му изрод?“, за да си струва да я описваме пред широката публика. Можем да кажем единствено, че Бил проявяваше доста по-вял интерес към съдбата на старите дружки от своя събеседник.
И така, преминаваме към момента, в който младоженецът погледна часовника си и изказа предположение, че вече е време да се появи и другата страна.
А Фреди, забелязвайки че стрелките на часовника над камината сочат дванадесет и половина, бе принуден да признае, че отсъствието на братовчедка му изглежда твърде странно. Естествено е в такива случаи невестата, като шампион по бокс, защитаващ титлата си, да пусне младоженеца пръв на ринга, но все пак Прудънс трябваше вече да е дошла.
Бил, чиито нерви през последния половин час и без друго стърчаха като бодли на таралеж, гърчеха се като змии и се затягаха на възли по краищата, погледна доста песимистично на нещата. Като изпъшка два-три пъти, той изрече тревогата си с думи:
— О, Господи, дали не е променила решението си?
— Скъпи ми Мазол!
— Може и да го е сторила.
— Абсолютно невъзможно. Видях я тази сутрин, едва чакаше момента.
— Кога беше това?
— Около девет и половина.
— Преди три часа. Много време, за да размисли и да се откаже. Всъщност, минаваше ми през главата. Така и не разбрах какво намира в мене.
— Тц, тц, Мазол, какви са тия приказки Ти си златно момче. Повярвай ми, към теб изпитвам най-голямо уважение.
— Може, но я ми погледни мутрата.
— Гледам ти я, Мазол, и я намирам честна, открита и достойна. Може би не красива, но какво е красотата в края на краищата? Само обвивка. Позволявам ти да ме цитираш. Като цяло, струва ми се, че дребосък като Пру направо си е намерил късмета с тебе.
— Не я наричай дребосък!
— Добре де, ти не й се прехласвай толкова. Тя да не е Савската царица.
— Точно така, тя е.
— Моля?
— Е, поне не й отстъпва с нищо.
На Фреди му хрумна, че май не е хванал правилния тон в опитите си да успокои разтревожения жених. Възцари се тишина, през която той заръфа замислено дръжката на чадъра си, а Бил, който беше скочил от стола си като че ли под него бяха запалили огън, закрачи нервно из стаята.
Минаха няколко минути преди Фреди да проговори. В гласа му имаше известна плахост.
— Мислех си, Мазол… Дали пък някой не й е разправял нещо за тебе?
— Какво искаш да кажеш?
— Хората понякога разправят на момичетата разни неща. Някакъв тъпак беше казал на Аги, че съм бил сгоден за Вероника и тя и досега не е спряла да ми опява на главата. Аги е най-сладкото същество на земята — направо ангел — но все още споменава в разговор оная история на годежа ми. Сега си мисля, че поемам голям риск дори и с най-простия подарък за рождения ден на Вий… Та може някой да е разправял на Пру за личния ти живот.
— За какво?
— Е, знаеш какво имам предвид. Артистът си е артист. Чувал съм туй-онуй. Оргии в старото студио и тям подобните му.
— Що за глупости. Животът ми винаги е бил…
— Чист?
— Направо можеш да си сервираш пържолата в него.
Фреди сръфа отново дръжката на чадъра си.
— В такъв случай теорията ми не струва и пет пари. Както и да е, беше само предположение. Колко мислиш че стана часът?
— Един без петнадесет.
— Тогава, боя се, че трябва да се приготвиш да посрещнеш най-лошото, Мазол. Започва да ми се струва, че тя няма да дойде.
— О, мили боже!
— Нека да помислим — каза Фреди, изпробвайки отново вкусовите качества на чадъра си. — Може да се направи само едно нещо — продължи той няколко секунди по-късно. — Ще отскоча до Гроувнър скуеър и ще проуча нещата. Междувременно ти иди и ме чакай в „Бариболт“.
Бил пребледня.
— В „Бариболт“?
— Трябва да видя там един човек. Следобяд ще го водя в Бландингс и искам да съм сигурен, че ще може да тръгне. Като го срещнах днес, ми се видя странен. Хич не ми хареса това, че щял да обядва сухар и мляко. Като че ли ме будалкаше и се опитваше да приспи бдителността ми. Чакай ме във фоайето, докато дойда. Ще бързам колкото мога повече.
— Не във фоайето — Бил потрепера при спомена. Точно в това фоайе на връщане от ресторанта се беше сблъскал с един дребен пиколо с вид на наследник на някоя управляваща династия, който му пусна такъв бърз, присмехулен поглед, какъвто персоналът на „Бариболт“, дори сред невръстното му попълнение, винаги пускаше на неканените дебелаци, които си позволят да престъпят хотелската територия. — Ще те чакам на улицата.