— Маминка ми каза да ви питам не бихте ли искали да видите градината на лунна светлина — каза тя, откровена както винаги.
Само секунда по-рано Типтън си мислеше, че за него няма вече живот, защото като капак на това, че избраното момиче пошляпва китките на други мъже се беше прибавила и агонията да гледа как домакинът му, синът на домакина и зетят на домакина опустошават портвайна с кофи, докато той е принуден да остане настрана от гуляйджиите. Но след думите на Вероника музиката отново зазвуча в ушите му и въздухът пак се изпълни с дъх на теменужки и рози. Колкото до розовата мъгла, той едва виждаше през нея.
Затова изхриптя в екстаз:
— Дали бих искал!
— Е, бихте ли искали?
— Бих казал да.
— Навън е дяволски хладно — каза Фреди критично. — Няма да ме хванете за никакви градини. Стойте си на топличко вътре, ако питате мене. Какво ще кажеш да хвърлим една табла, Вий?
Възпитанието си е възпитание. Лейди Хърмион Уедж може и да приличаше на готвачка, но в кръвта й течеше кръвта на сто графа. Тя надви внезапното желание да фрасне племенника си по кухата глава с най-близкия тъп инструмент.
— Съвсем не е хладно — обади се тя. — Навън е прекрасна лятна вечер. Даже няма да ви трябва шапка, мистър Плимсол.
— Каква ти шапка — съгласи се Типтън с ентусиазъм. — Да вървим!
Той мина с прелестната си придружителка през френския прозорец, а лейди Хърмион се обърна към Фреди.
— Фреди — рече тя.
Тонът й беше строг и отчетлив, тон на леля, която запретва ръкави, плюе си на ръцете и се подготвя да даде един хубав урок на племенника си.
Някъде по това време в страноприемницата „Гербът на Емсуърт“, отпочинал след солидната вечеря в столовата, Бил Листър се излежаваше на един шезлонг в задната градина, съзерцаваше луната и мислеше за Прудънс. Беше му дошла идеята, че в такава нощ би било разумен ход да извърви трите километра до замъка и да погледа нейния прозорец.
III
Стъпвайки на алеята Типтън подхвана с това, че градината изглеждала прекрасно на лунна светлина, а Вероника отвърна: „Да, наистина!“. Той продължи със забележката, че всички градини изглеждат по-красиви, когато има луна — така де — отколкото… ами… хм… когато няма луна, а Вероника каза: „Да, именно!“. Дотук репликите не биха посрамили нито един артистичен прием, като например тези на мадам Рекамие10. Но в този момент внезапно вдъхновението на Типтън пресъхна и последва продължителна тишина.
Истината е, че Типтън Плимсол бе от ония младежи, които, когато са на градус, могат да разтърсят от смях цяла маса себеподобни индивиди, поканени на почерпка. Но оставени насаме с млада девойка, те губят ума и дума. Въпросната ситуация се задейства особено силно точно сега, когато се оказа сам-самин с девойката на обляната в лунна светлина тераса. Пламенната му любов, зашеметяващата й хубост и фактът, че на вечеря не бе лизнал нищо освен боза, всичко това накуп го правеше непохватен.
След малко Вероника отново подхвана нишката на разговора, като се оплака, че същия ден я ухапал комар по носа. Като потрепера при тази новина, Типтън рече, че никога не е обичал комарите. Вероника се съгласи, че и тя не обича комарите, но те все пак били по-поносими от прилепите. Да, потвърди Типтън, о-о, разбира се, да, много по-поносими от прилепите. За котките Вероника се изказа ласкаво, а Типтън се съгласи, че котките са супер. По въпроса за плъховете мненията им отново не се различаваха, като и двамата бяха убедени в липсата на каквото и да било очарование у противните гадинки.
И така, ледът беше разпукан и разговорът протече сравнително гладко до момента, в който Вероника изрази мнение, че май ще е по-добре вече да се прибират. Типтън възкликна: „О, не още!“, Вероника настоя: „Мисля, че ще е по-добре.“, а Типтън се съгласи: „Е, добре, щом трябва“. Сърцето му лудо подскачаше и препускаше, когато я придружи до гостната. Ако някога у него е имало съмнение, че те двамата са родени един за друг, то вече не съществуваше. Струваше му се абсолютно невероятно двама души да мислят толкова еднакво за всичко — за комарите, за прилепите, за котките, за плъховете, абсолютно за всичко. Колкото до епизода на масата, беше готов да го опрости. Вярно, тя като че ли наистина шляпна закачливо Фреди по китката, но това може да се обясни, например с предположението, че ръката й се е изметнала. Въодушевлението му продължи през цялата дълга тиха домашна вечер. Чак до часа за лягане Типтън се чувстваше така, както друг път се бе чувствал едва по средата на втората бутилка. И наистина, когато в десет и тридесет бе внесен подносът с уиски и другите подробности, той си взе бозата без да му мигне окото. Даже се изненада, че Фреди и полковник Уедж могат да имат нужда от нещо по-силно.
10
Мадам Рекамие (1777–1849) — известна фигура във френските интелектуални и литературни кръгове, бел.пр.